Животът, най-ценният подарък...

Винаги, когато ни се случи нещо неприятно, си мислим, че няма да успеем да се справим... Повярвайте, не е така. Всеки от нас може да се справи с всяка ситуация, стига да осъзнае своята сила и желанието си за успех. Можем да си намерим нова работа след като са ни уволнили, можем да преживеем загубата на любимото си бижу, можем да понесем изневярата, можем да приемем смъртта. Можем да се справим с всичко, независимо колко е тъжно или страшно. Животът ни е създал такива - устойчиви на всякакви бури и външни въздействия. Ако вярваме в себе си, ако си даваме сметка за това, което сме, и за това, което искаме да бъдем, което искаме да ни се случи, ако гледаме уверено в бъдещето, настоящето няма да бъде препятствие. Животът безспорно е най-добрият учител. По-суров, но и мъдър от него няма. Дава ни милиони шансове и възможности. Простира пред нас стотици различни пътища и чака да изберем един от тях. А после неумолимо ни води напред, огрявайки ни със светлината на щастието или заливайки ни с помията на омразата, гнева и разочарованията. Но всеки път ни дава и мъничък жокер, сламка, за която да се хванем преди да сме потънали в блатото на отчаянието. Животът ни учи постоянно. Позволява ни да бъдем смели, лоши, гадни, чувствителни, мили, любящи, изневеряващи, сърдечни, състрадателни... А после ни изправя пред последствията и търпеливо чака да ги преживеем и да се изправим - готови да тръгнем към следващата спирка от пътуването си. По-мъдри и по-силни. И ако вярваме в себе си, в чувствата си, способностите си, в ценностите, които изповядваме, ще успеем да стигнем до края без да загубим най-важното, най-ценното от своето "Аз". Без да се чувстваме нещастни или омърсени. Животът е най-прекрасното нещо, което Бог ни е дал. Най-ценният подарък. Той е път, който всеки трябва да извърви, опитвайки се да остави нещо след себе си. Трохички, които ще накарат поколенията да търсят мъдростта на миналото и да се учат от него. Животът е дар, който трябва да пазим, ценим, обичаме. Нашият живот. Животът на близките ни. На приятелите. На хората.

Фейсбук - безплатният психотерапевт

Наскоро четох, че вече има заболяване "пристрастяване към социалните мрежи". Специалистите казват, че е много вредно вместо да живеем реално, да се чувстваме като герои в сериал, киснейки от сутрин до вечер в мрежата. Казват, че социалните медии са развалили не едно или две семейства. Сигурно е така. Но защо не осъзнаем, че всичко е въпрос на избор. Личен и осъзнат. Да, фейсбук може да те погълне като тъмен океан, смилайки собственото ти аз, но може и да ти даде подкрепа в момента, в който ти е необходима. Подкрепа от хора, сравнително непознати, но имащи чувството, че са близки до твоите разбирания и мисли, които неведнъж си поствал по страниците. Фейсбук може да те зареди позитивно, когато настроението ти е паднало далеч под нивото на река Дунав, а около теб няма близък човек, на чието рамо да поплачеш. Странна и невероятна вселена са тези социални мрежи. Сякаш объркани и отвратени от реалността повечето от нас се крият тук, създавайки си собствени острови на надежда, човещина, творчески пориви. В тях намираме това, което търсим и искаме да открием. Без ангажименти. Без отговорности. Може би с годините хората стават все по-големи егоисти. Но това може да е начинът им за оцеляване... Никога не трябва да забравяме, че всичко, което ни се случва е въпрос на личен избор. Напълно осъзнат. Няма съдба. Няма предопределеност. Има желание. Страст. Търсене на път. Избор на посока. Осъзната стъпка - напред, назад или встрани. И изкушенията, и ползите, и добрите думи, и лошите постъпки - те всички могат да се случат само, ако ние ги пожелаем. И какво лошо има в това да разполагаш с безплатен психотерапевт и група за подкрепа във всеки един миг от денонощието, на всяко едно място от света? След като във всеки един момент можеш да излезеш от мрежата и да станеш част от реалността?

Сбогом, любов...

Не съм те търсила. Ти просто се появи в живота ми като лъч светлина. Като лятна омара. Като ширнало се поле от цветя. Не съм те търсила, но ти дойде и сложи в краката ми цяла кошница с красиви слова. Беше толкова хубаво, толкова истинско, не мислех тогава, че може да стане лъжа. И отдавах, отдавах, отдавах... Чак досега. Но в един миг почувствах, че съм сама. "Нищо не се е променило, мила", ми казваше ти. Но съмнението вече дупчеше любимите ми очи като вуду магия с игла. Не усещах, не чувствах аз любовта. И започнах да търся, да ровя, за да се убедя, че си е отишла. И намерих. Ха, изненада каква! Срещнах очите на друга жена... Те ме гледаха сластно от снимка една. После втора. И трета. Цяла папка. И две. А иглата бодеше безмилостно моето тъжно, болно сърце... Полудях. Така ли се чувстват ранените в гората животни? Нито стон не излезе от мен, а душата крещеше. После седнах да търся вината във себе си... Но защо? Виновна ли бях, че ти си търсил нещо друго другаде? Боли. Гсподи, само да знаеш как боли. Как сърцето ми, което ти без милост разби, кърви. Стиска зъби и се моли да не се нарани. То бе повече твое, отколкото мое. Как да му обясня, че сега няма "ние", че съм сама? А пред очите ми постоянно изниква проклетата снимка. На любимата твоя, разтворила дащно крака... Тя, разбира се, няма вина. Сигурно е търсила нещо друго, защото била е сама... Но я мразя. От дъното на поруганата си душа. Всеки ден е вземала нещо, за което аз до теб съм била. Всеки ден е чувала думи, за които съм чакала аз... Господи, бих те убила. С ръцете си две. Бих те стискала яростно, докато дъхът ти спре. Бих те влачила по пътя на моите тъжни съмнения. На дните и нощите, в които съм те "разбирала", на вечерите, в които съм искала да ме погалиш, за всеки път, когато си слагал глава на гърдите ми... Господи, бих те разкъсала. Но знам, че вече няма значение. Няма значение. Ето, казах го. И макар да тежи, рамене ще изправя. И ще продължа. Да търся. В някой друг любовта. Сбогом, любов!

Размисли в полунощ

Нощ. Първа. Без теб. Някак пусто е. Сякаш някой е взел половината от мен. И през втората беше така. Третата не направи изключение. А мислех, че мога да те изтръгна от живота си и да тръгна по нов път. Мислех, че всичко вече е без значение. А сега дните минават лесно и неусетно, защото някъде дълбоко в себе си знам, че ще си дойдеш. Странно нещо е животът. Привързаността. Въпреки несигурността и ревността, въпреки усилията да върна старата искра, пак не мога да плюя на онова, което е останало. Фойерверките отдавна не са така цветни. Но всяка нощ осветяват пътя ми към спокойния сън. Желанието за нещо ново обаче все още е тук. Дали бих направила следваща стъпка? Един 24-годишен младеж ми написа, че съм "много сладка" и "много ме харесва". Казах му, че съм малко голяма за него, а той нахакано ми отговори, че си търсел по-възрастна от него жена. Едно десетилетие не е малко, опитах се да го вразумя аз. Но не се получи... Това ми хареса, няма да крия. И сега разбирам, защо възрастните жени с възможности си хващат млади мъже. Вълнуващо е. И вдъхновяващо. Събуждащо. И много окуражаващо. Дали трае дълго? Дали да проверя? От колко години сме заедно, скъпи? Повече от 7. Поредната криза. Подплатена от моите излишни килограми и твоят неинтерес. Или по-скоро от твоя интерес към други, предполагам по-вълнуващи жени в социалните мрежи. Странно. Помъдряла съм. И пораснала. Няма ги скандалите, нито драматичната реакция, която би последвала, ако това се бе случило преди няколко години. Вярно, поревнувах малко, но бързо минах на друга вълна - да продължа напред. Дали това "напред" означава по-млад мъж? Обожаващ... Влюбен... Или по-възрастен? Разбиращ. Присъстващ. Даващ. Какво би могло да се случи? Какво ще се случи? Краят ще бъде интересен. Дори за мен. Една от страните по делото:) В едно обаче съм сигурна. Каквото и да се случи, ще го приема с увереност, че следващият миг ще е много по-хубав от настоящия!

Искам да живея в България, но не намирам своето място

България гори. Стопяваме се. Бедни сме. По-бедни от най-бедните. Децата ни растат неграмотни. Не се интересуват нито от света около тях, нито от настоящето, нито от бъдещето. Поезията отдавна е останала само върху прашасалите рафтове на старите библиотеки, които никой не знае как все още успяват да съществуват. Не говорим. Не общуваме. Само се блъскаме и се псуваме. Нямаме чувство за отговорност - нито гражданска, нито национална. Но можем да се продаваме. Пазарим се, но не когато трябва да ни отпуснат европейски пари или когато трябва да предоговаряме закриването за важните за нас блокове на АЕЦ, а за дребните левчета, които политиците ни подхвърлят, за да гласуваме за тях. Левчета, ловко измъкнати от нашите собствени джобове. Държавата ли ни е крива, ние ли сме се изкривили, не знам. И в другите държави има кусури, и там има корупция, и там има недобросъвестни люде. Но едва ли го има мързелът на нашата администрация, която бави опашката, за да изпие кафето си или полее теменужките на прозореца; едва ли го има дебелокожието на милиардерите, превзели високите етажи на властта, за да могат удобно и ловко да въртят далаверите си; едва ли я има безотговорността на обикновените хора, които без проблем изхвърлят боклука си през прозореца, качват си краката върху седалките в градския транспорт, плюят семки и хвърлят фасове и подпалват гори, стърнища... Казват, че ако всеки един член на обществото направи стъпка към добрата промяна и обществото ни ще се промени. Но как да я направим тази промяна? Какво може да ни стимулира? Явно не е любовта към Родината, към децата ни, към родителите ни. Къде се крие разковничето? Колко още трябва да падаме, за да осъзнаем, че ако не запретнем ръкави, няма кой друг да изрине мръсотията и да оправи стандарта ни. Че ако не потърсим друг тип на управление, друг тип управляващи, няма как да чуваме смислена реч, мъдри слова, мисли за бъдещето, които да ни вдъхват надежда, че има светлина в тунела. Че ако не възпитаме децата си, училището и учителите няма как сами да се справят с растящите плевели, копиращи нашите постъпки, псувни и евтини номера. Че ако продължаваме да се дивим на уникално тъпите прояви и недораслото поведение на някои хора с високи постове, скоро всички дружно ще подрънкваме и ще си бъркаме с пръст в устата... Идват избори. Поредните. И вместо да си казваме, че те не променят нищо, можем да направим първата крачка. Към една по-красива и модерна държава. Към едно по-добро, отговорно, човешко общество. Винаги съм искала да живея в България. Но напоследък това ми желание започна да ми струва прекалено глупаво, дори тъпо. Не искам да е така... Защото за нас, хората, тук остава все по-малко място.

За изборите и правото ни на тях

Избори. Милиони са пред нас. И милион пъти се питаме как да постъпим, какво да направим. Дали ако го направим, ще бъде добре за нас? Правилно ли е? Всеки ден правим десетки избори. Всяка минута дори. Дали да се родя? Дали да не бъда мнооого ревливо бебе? Дали да ни направя пиърсинг напук на нашите? Какво да облека? Тази работа достатъчно добра ли е? Дали да отида на обяд с тази колежка? Да направя ли комплимент на шефа? Дали да не си тръгна по-рано от работа като кажа, че отивам на преглед... Понякога избираме, носени от течението на опита, под въздействието на възпитанието и средата, в която живеем. Понякога избираме сами. Понякога оставяме други да избират вместо нас. Но независимо от обстоятелствата, при които е бил направен, последствията от избора ни се стоварват върху нас, върху близките ни, хората, които управляваме, за които отговаряме. Изборът не е просто действие. Не е шанс, нито късмет или опит на базата на проба-грешка. Изборът зависи от ценностите ни, усещането ни за свобода и морал, за отговорност, за социалност. Пожелавам ви да правите по-малко избори, за които после да съжалявате. По-малко избори, последствията от които ще отнемат нечия усмивка, сърце, дом, бъдеще. Пожелавам ви един прекрасен понеделник, пълен с много варианти за избор:)

Началото

Обзело ме е вдъхновение. За живот. Гледам напред. И виждам безкрайния хоризонт - невероятно красив. Не заради преливащите се нюанси на синьото, нито заради крилата на птиците, а заради безкрайността. Тя е тъй вълнуваща. Опияняваща. Примамваща. Да тръгна към нея. Да я опозная. Да я изследвам. Напоследък все по-често, когато се прибирам вечер у дома, благодаря на онзи горе. За всичко, което ми е позволил да взема. За всичко, до което ми е позволил да се докосна. За онова, което ми е спестил. И за другото - с което ме е сблъскал. Трусовете, които тези дни люлеят държавата ни, ме накараха (а предполагам и не само мен) да се замисля. За това коя съм. Щастлива ли съм? Искам ли нещо повече? Готова ли съм да го пожелая и да си го взема? Готова ли съм? А отговорите на тези леко скучни въпроси за същността на душата и битието някак естествено се прокраднаха в мислите ми. Готова съм. Да. По-готова никога няма да бъда. Да тръгна към хоризонта. И това не е някакво романтично или есеистично клише. (Едно време учителката ми по български умираше да ми пише петици, защото съм правела есета, а не преразкази с елементи на разсъждение. Тя обаче претърпя провал, защото се сблъска с убедеността на майка ми, че съм най-добрата:)). За първи път в живота си, гледайки двете си ръце, и слушайки ударите на сърцето си, знам че мога да постигна всичко, което пожелая. Да се пусна по течението на живота с вдигнати платна и да очаквам срещата с хоризонта. Но това всъщност е последната глава от осъзнаването ми. Първата започна отдавна. Струва ли да се връщам назад? Може би. Ако искам да ви покажа как успях да открия себе си. Да разбера смисъла на своето съществуване. Смисъла на щастието. Онази малка четирилистна детелинка, която търсим откакто сме се родили. Всеки от нас може да бъде щастлив. Да се справи сам с проблемите си, разбира се, с малка помощ от верни приятели и любими хора. Всеки от нас може да се справи с тъгата, да открие любовта, да задържи щастието... Просто оставете за малко разума да почива и се вслушайте в сърцето си. То никога не греши. И дори, когато ни причинява болка, пак е за добро - учим се да превързваме рани, да търпим болката, да свикваме с белезите и с времето да ставаме по-мъдри. Откривайки щастието. А то не се състои в това да стоим на едно място, страхувайки се да не направим грешна стъпка или да не вземем грешно решение. А да правим много стъпки напред и да се учим да живеем с болката от грешните, за да се насладим на сладкото щастие от правилните... Пожелавам ви да не спирате да търсите своя верен път и да бъдете много щастливи!