Искам да ти кажа

Искам да живея в България, но не намирам своето място

България гори. Стопяваме се. Бедни сме. По-бедни от най-бедните. Децата ни растат неграмотни. Не се интересуват нито от света около тях, нито от настоящето, нито от бъдещето. Поезията отдавна е останала само върху прашасалите рафтове на старите библиотеки, които никой не знае как все още успяват да съществуват. Не говорим. Не общуваме. Само се блъскаме и се псуваме. Нямаме чувство за отговорност - нито гражданска, нито национална. Но можем да се продаваме. Пазарим се, но не когато трябва да ни отпуснат европейски пари или когато трябва да предоговаряме закриването за важните за нас блокове на АЕЦ, а за дребните левчета, които политиците ни подхвърлят, за да гласуваме за тях. Левчета, ловко измъкнати от нашите собствени джобове. Държавата ли ни е крива, ние ли сме се изкривили, не знам. И в другите държави има кусури, и там има корупция, и там има недобросъвестни люде. Но едва ли го има мързелът на нашата администрация, която бави опашката, за да изпие кафето си или полее теменужките на прозореца; едва ли го има дебелокожието на милиардерите, превзели високите етажи на властта, за да могат удобно и ловко да въртят далаверите си; едва ли я има безотговорността на обикновените хора, които без проблем изхвърлят боклука си през прозореца, качват си краката върху седалките в градския транспорт, плюят семки и хвърлят фасове и подпалват гори, стърнища... Казват, че ако всеки един член на обществото направи стъпка към добрата промяна и обществото ни ще се промени. Но как да я направим тази промяна? Какво може да ни стимулира? Явно не е любовта към Родината, към децата ни, към родителите ни. Къде се крие разковничето? Колко още трябва да падаме, за да осъзнаем, че ако не запретнем ръкави, няма кой друг да изрине мръсотията и да оправи стандарта ни. Че ако не потърсим друг тип на управление, друг тип управляващи, няма как да чуваме смислена реч, мъдри слова, мисли за бъдещето, които да ни вдъхват надежда, че има светлина в тунела. Че ако не възпитаме децата си, училището и учителите няма как сами да се справят с растящите плевели, копиращи нашите постъпки, псувни и евтини номера. Че ако продължаваме да се дивим на уникално тъпите прояви и недораслото поведение на някои хора с високи постове, скоро всички дружно ще подрънкваме и ще си бъркаме с пръст в устата... Идват избори. Поредните. И вместо да си казваме, че те не променят нищо, можем да направим първата крачка. Към една по-красива и модерна държава. Към едно по-добро, отговорно, човешко общество. Винаги съм искала да живея в България. Но напоследък това ми желание започна да ми струва прекалено глупаво, дори тъпо. Не искам да е така... Защото за нас, хората, тук остава все по-малко място.