Животът, най-ценният подарък...

Винаги, когато ни се случи нещо неприятно, си мислим, че няма да успеем да се справим... Повярвайте, не е така. Всеки от нас може да се справи с всяка ситуация, стига да осъзнае своята сила и желанието си за успех. Можем да си намерим нова работа след като са ни уволнили, можем да преживеем загубата на любимото си бижу, можем да понесем изневярата, можем да приемем смъртта. Можем да се справим с всичко, независимо колко е тъжно или страшно. Животът ни е създал такива - устойчиви на всякакви бури и външни въздействия. Ако вярваме в себе си, ако си даваме сметка за това, което сме, и за това, което искаме да бъдем, което искаме да ни се случи, ако гледаме уверено в бъдещето, настоящето няма да бъде препятствие. Животът безспорно е най-добрият учител. По-суров, но и мъдър от него няма. Дава ни милиони шансове и възможности. Простира пред нас стотици различни пътища и чака да изберем един от тях. А после неумолимо ни води напред, огрявайки ни със светлината на щастието или заливайки ни с помията на омразата, гнева и разочарованията. Но всеки път ни дава и мъничък жокер, сламка, за която да се хванем преди да сме потънали в блатото на отчаянието. Животът ни учи постоянно. Позволява ни да бъдем смели, лоши, гадни, чувствителни, мили, любящи, изневеряващи, сърдечни, състрадателни... А после ни изправя пред последствията и търпеливо чака да ги преживеем и да се изправим - готови да тръгнем към следващата спирка от пътуването си. По-мъдри и по-силни. И ако вярваме в себе си, в чувствата си, способностите си, в ценностите, които изповядваме, ще успеем да стигнем до края без да загубим най-важното, най-ценното от своето "Аз". Без да се чувстваме нещастни или омърсени. Животът е най-прекрасното нещо, което Бог ни е дал. Най-ценният подарък. Той е път, който всеки трябва да извърви, опитвайки се да остави нещо след себе си. Трохички, които ще накарат поколенията да търсят мъдростта на миналото и да се учат от него. Животът е дар, който трябва да пазим, ценим, обичаме. Нашият живот. Животът на близките ни. На приятелите. На хората.

Фейсбук - безплатният психотерапевт

Наскоро четох, че вече има заболяване "пристрастяване към социалните мрежи". Специалистите казват, че е много вредно вместо да живеем реално, да се чувстваме като герои в сериал, киснейки от сутрин до вечер в мрежата. Казват, че социалните медии са развалили не едно или две семейства. Сигурно е така. Но защо не осъзнаем, че всичко е въпрос на избор. Личен и осъзнат. Да, фейсбук може да те погълне като тъмен океан, смилайки собственото ти аз, но може и да ти даде подкрепа в момента, в който ти е необходима. Подкрепа от хора, сравнително непознати, но имащи чувството, че са близки до твоите разбирания и мисли, които неведнъж си поствал по страниците. Фейсбук може да те зареди позитивно, когато настроението ти е паднало далеч под нивото на река Дунав, а около теб няма близък човек, на чието рамо да поплачеш. Странна и невероятна вселена са тези социални мрежи. Сякаш объркани и отвратени от реалността повечето от нас се крият тук, създавайки си собствени острови на надежда, човещина, творчески пориви. В тях намираме това, което търсим и искаме да открием. Без ангажименти. Без отговорности. Може би с годините хората стават все по-големи егоисти. Но това може да е начинът им за оцеляване... Никога не трябва да забравяме, че всичко, което ни се случва е въпрос на личен избор. Напълно осъзнат. Няма съдба. Няма предопределеност. Има желание. Страст. Търсене на път. Избор на посока. Осъзната стъпка - напред, назад или встрани. И изкушенията, и ползите, и добрите думи, и лошите постъпки - те всички могат да се случат само, ако ние ги пожелаем. И какво лошо има в това да разполагаш с безплатен психотерапевт и група за подкрепа във всеки един миг от денонощието, на всяко едно място от света? След като във всеки един момент можеш да излезеш от мрежата и да станеш част от реалността?

Сбогом, любов...

Не съм те търсила. Ти просто се появи в живота ми като лъч светлина. Като лятна омара. Като ширнало се поле от цветя. Не съм те търсила, но ти дойде и сложи в краката ми цяла кошница с красиви слова. Беше толкова хубаво, толкова истинско, не мислех тогава, че може да стане лъжа. И отдавах, отдавах, отдавах... Чак досега. Но в един миг почувствах, че съм сама. "Нищо не се е променило, мила", ми казваше ти. Но съмнението вече дупчеше любимите ми очи като вуду магия с игла. Не усещах, не чувствах аз любовта. И започнах да търся, да ровя, за да се убедя, че си е отишла. И намерих. Ха, изненада каква! Срещнах очите на друга жена... Те ме гледаха сластно от снимка една. После втора. И трета. Цяла папка. И две. А иглата бодеше безмилостно моето тъжно, болно сърце... Полудях. Така ли се чувстват ранените в гората животни? Нито стон не излезе от мен, а душата крещеше. После седнах да търся вината във себе си... Но защо? Виновна ли бях, че ти си търсил нещо друго другаде? Боли. Гсподи, само да знаеш как боли. Как сърцето ми, което ти без милост разби, кърви. Стиска зъби и се моли да не се нарани. То бе повече твое, отколкото мое. Как да му обясня, че сега няма "ние", че съм сама? А пред очите ми постоянно изниква проклетата снимка. На любимата твоя, разтворила дащно крака... Тя, разбира се, няма вина. Сигурно е търсила нещо друго, защото била е сама... Но я мразя. От дъното на поруганата си душа. Всеки ден е вземала нещо, за което аз до теб съм била. Всеки ден е чувала думи, за които съм чакала аз... Господи, бих те убила. С ръцете си две. Бих те стискала яростно, докато дъхът ти спре. Бих те влачила по пътя на моите тъжни съмнения. На дните и нощите, в които съм те "разбирала", на вечерите, в които съм искала да ме погалиш, за всеки път, когато си слагал глава на гърдите ми... Господи, бих те разкъсала. Но знам, че вече няма значение. Няма значение. Ето, казах го. И макар да тежи, рамене ще изправя. И ще продължа. Да търся. В някой друг любовта. Сбогом, любов!