Сбогом, любов...

Не съм те търсила. Ти просто се появи в живота ми като лъч светлина. Като лятна омара. Като ширнало се поле от цветя. Не съм те търсила, но ти дойде и сложи в краката ми цяла кошница с красиви слова. Беше толкова хубаво, толкова истинско, не мислех тогава, че може да стане лъжа. И отдавах, отдавах, отдавах... Чак досега. Но в един миг почувствах, че съм сама. "Нищо не се е променило, мила", ми казваше ти. Но съмнението вече дупчеше любимите ми очи като вуду магия с игла. Не усещах, не чувствах аз любовта. И започнах да търся, да ровя, за да се убедя, че си е отишла. И намерих. Ха, изненада каква! Срещнах очите на друга жена... Те ме гледаха сластно от снимка една. После втора. И трета. Цяла папка. И две. А иглата бодеше безмилостно моето тъжно, болно сърце... Полудях. Така ли се чувстват ранените в гората животни? Нито стон не излезе от мен, а душата крещеше. После седнах да търся вината във себе си... Но защо? Виновна ли бях, че ти си търсил нещо друго другаде? Боли. Гсподи, само да знаеш как боли. Как сърцето ми, което ти без милост разби, кърви. Стиска зъби и се моли да не се нарани. То бе повече твое, отколкото мое. Как да му обясня, че сега няма "ние", че съм сама? А пред очите ми постоянно изниква проклетата снимка. На любимата твоя, разтворила дащно крака... Тя, разбира се, няма вина. Сигурно е търсила нещо друго, защото била е сама... Но я мразя. От дъното на поруганата си душа. Всеки ден е вземала нещо, за което аз до теб съм била. Всеки ден е чувала думи, за които съм чакала аз... Господи, бих те убила. С ръцете си две. Бих те стискала яростно, докато дъхът ти спре. Бих те влачила по пътя на моите тъжни съмнения. На дните и нощите, в които съм те "разбирала", на вечерите, в които съм искала да ме погалиш, за всеки път, когато си слагал глава на гърдите ми... Господи, бих те разкъсала. Но знам, че вече няма значение. Няма значение. Ето, казах го. И макар да тежи, рамене ще изправя. И ще продължа. Да търся. В някой друг любовта. Сбогом, любов!