Гората. Пристъпваш под клоните на високите над 10 метра дървета и сянката им те поглъща. Тук си на чужда територия. Около теб жужат пчели, пъхат се целите в отворените сини камбанки, изпиват сладостта им и после отлитат с пълни коремчета към други уханни обитатели. Чува се страховитото бръмчене на стършелите и комарите. Ще трябва много да внимаваш с тях, както и с осите.
По краката ти пъплят мравки, забързани към нещо важно, неуморни, изпълняващи сякащ план за следващите 50 години... Мравуняците им се извисяват на половин метър над земята и приличат на наблюдателни кули, от които най-вероятно внимателни и отговорни часови следят всяка твоя стъпка.
Гората. Тук си просто гост. Натрапник. Трябва да внимаваш с милионите паяжини, които свързват дърветата като висящи мостове. Няма как да не разрушиш някой от тях, но все пак можеш да внимаваш. Иначе паяците със сигурност ще се ядосат.
Лъчите на слънцето бавно проникват в този интересен свят, огряват го и добавят допълнителен цвят и блясък към и без това прелестната му премяна. Ухае на диви карамфили. А на полянките край дърветата мирише на мащерка, макар и вече прецъфтяла. И на жълт кантарион.
Затвори очи и се заслушай. Тишината отстъпва място на шумовете, по-близки и по-далечни, които разказват истории. За тролове, горски духове и самодиви. Отпусни се. А после остави душата си да лети с пеперудите и калинките. Вдишай дълбоко от въздуха и се облегни на някой от церовете или благуните (вид дъб). Почувствай, че си жив. Без wi-fi, клаксони на автомобили, ругатни и изгорелите газове от автомобилите, без телевизионни новини, ужасяващи риалитита и рекламни блокове. Гората може да ти даде много повече.
