Искам да живея в България, но не намирам своето място

България гори. Стопяваме се. Бедни сме. По-бедни от най-бедните. Децата ни растат неграмотни. Не се интересуват нито от света около тях, нито от настоящето, нито от бъдещето. Поезията отдавна е останала само върху прашасалите рафтове на старите библиотеки, които никой не знае как все още успяват да съществуват. Не говорим. Не общуваме. Само се блъскаме и се псуваме. Нямаме чувство за отговорност - нито гражданска, нито национална. Но можем да се продаваме. Пазарим се, но не когато трябва да ни отпуснат европейски пари или когато трябва да предоговаряме закриването за важните за нас блокове на АЕЦ, а за дребните левчета, които политиците ни подхвърлят, за да гласуваме за тях. Левчета, ловко измъкнати от нашите собствени джобове. Държавата ли ни е крива, ние ли сме се изкривили, не знам. И в другите държави има кусури, и там има корупция, и там има недобросъвестни люде. Но едва ли го има мързелът на нашата администрация, която бави опашката, за да изпие кафето си или полее теменужките на прозореца; едва ли го има дебелокожието на милиардерите, превзели високите етажи на властта, за да могат удобно и ловко да въртят далаверите си; едва ли я има безотговорността на обикновените хора, които без проблем изхвърлят боклука си през прозореца, качват си краката върху седалките в градския транспорт, плюят семки и хвърлят фасове и подпалват гори, стърнища... Казват, че ако всеки един член на обществото направи стъпка към добрата промяна и обществото ни ще се промени. Но как да я направим тази промяна? Какво може да ни стимулира? Явно не е любовта към Родината, към децата ни, към родителите ни. Къде се крие разковничето? Колко още трябва да падаме, за да осъзнаем, че ако не запретнем ръкави, няма кой друг да изрине мръсотията и да оправи стандарта ни. Че ако не потърсим друг тип на управление, друг тип управляващи, няма как да чуваме смислена реч, мъдри слова, мисли за бъдещето, които да ни вдъхват надежда, че има светлина в тунела. Че ако не възпитаме децата си, училището и учителите няма как сами да се справят с растящите плевели, копиращи нашите постъпки, псувни и евтини номера. Че ако продължаваме да се дивим на уникално тъпите прояви и недораслото поведение на някои хора с високи постове, скоро всички дружно ще подрънкваме и ще си бъркаме с пръст в устата... Идват избори. Поредните. И вместо да си казваме, че те не променят нищо, можем да направим първата крачка. Към една по-красива и модерна държава. Към едно по-добро, отговорно, човешко общество. Винаги съм искала да живея в България. Но напоследък това ми желание започна да ми струва прекалено глупаво, дори тъпо. Не искам да е така... Защото за нас, хората, тук остава все по-малко място.

За изборите и правото ни на тях

Избори. Милиони са пред нас. И милион пъти се питаме как да постъпим, какво да направим. Дали ако го направим, ще бъде добре за нас? Правилно ли е? Всеки ден правим десетки избори. Всяка минута дори. Дали да се родя? Дали да не бъда мнооого ревливо бебе? Дали да ни направя пиърсинг напук на нашите? Какво да облека? Тази работа достатъчно добра ли е? Дали да отида на обяд с тази колежка? Да направя ли комплимент на шефа? Дали да не си тръгна по-рано от работа като кажа, че отивам на преглед... Понякога избираме, носени от течението на опита, под въздействието на възпитанието и средата, в която живеем. Понякога избираме сами. Понякога оставяме други да избират вместо нас. Но независимо от обстоятелствата, при които е бил направен, последствията от избора ни се стоварват върху нас, върху близките ни, хората, които управляваме, за които отговаряме. Изборът не е просто действие. Не е шанс, нито късмет или опит на базата на проба-грешка. Изборът зависи от ценностите ни, усещането ни за свобода и морал, за отговорност, за социалност. Пожелавам ви да правите по-малко избори, за които после да съжалявате. По-малко избори, последствията от които ще отнемат нечия усмивка, сърце, дом, бъдеще. Пожелавам ви един прекрасен понеделник, пълен с много варианти за избор:)

Началото

Обзело ме е вдъхновение. За живот. Гледам напред. И виждам безкрайния хоризонт - невероятно красив. Не заради преливащите се нюанси на синьото, нито заради крилата на птиците, а заради безкрайността. Тя е тъй вълнуваща. Опияняваща. Примамваща. Да тръгна към нея. Да я опозная. Да я изследвам. Напоследък все по-често, когато се прибирам вечер у дома, благодаря на онзи горе. За всичко, което ми е позволил да взема. За всичко, до което ми е позволил да се докосна. За онова, което ми е спестил. И за другото - с което ме е сблъскал. Трусовете, които тези дни люлеят държавата ни, ме накараха (а предполагам и не само мен) да се замисля. За това коя съм. Щастлива ли съм? Искам ли нещо повече? Готова ли съм да го пожелая и да си го взема? Готова ли съм? А отговорите на тези леко скучни въпроси за същността на душата и битието някак естествено се прокраднаха в мислите ми. Готова съм. Да. По-готова никога няма да бъда. Да тръгна към хоризонта. И това не е някакво романтично или есеистично клише. (Едно време учителката ми по български умираше да ми пише петици, защото съм правела есета, а не преразкази с елементи на разсъждение. Тя обаче претърпя провал, защото се сблъска с убедеността на майка ми, че съм най-добрата:)). За първи път в живота си, гледайки двете си ръце, и слушайки ударите на сърцето си, знам че мога да постигна всичко, което пожелая. Да се пусна по течението на живота с вдигнати платна и да очаквам срещата с хоризонта. Но това всъщност е последната глава от осъзнаването ми. Първата започна отдавна. Струва ли да се връщам назад? Може би. Ако искам да ви покажа как успях да открия себе си. Да разбера смисъла на своето съществуване. Смисъла на щастието. Онази малка четирилистна детелинка, която търсим откакто сме се родили. Всеки от нас може да бъде щастлив. Да се справи сам с проблемите си, разбира се, с малка помощ от верни приятели и любими хора. Всеки от нас може да се справи с тъгата, да открие любовта, да задържи щастието... Просто оставете за малко разума да почива и се вслушайте в сърцето си. То никога не греши. И дори, когато ни причинява болка, пак е за добро - учим се да превързваме рани, да търпим болката, да свикваме с белезите и с времето да ставаме по-мъдри. Откривайки щастието. А то не се състои в това да стоим на едно място, страхувайки се да не направим грешна стъпка или да не вземем грешно решение. А да правим много стъпки напред и да се учим да живеем с болката от грешните, за да се насладим на сладкото щастие от правилните... Пожелавам ви да не спирате да търсите своя верен път и да бъдете много щастливи!