Мъжете мечтаят за това, което нямат, жените - за онова, което са загубили...

Любов. Невероятно чувство. От него започва всичко и пак там свършва. Любовта е като влака - или я чакаш, или си я изпуснал, или те е закарала на грешната гара. Но е хубаво чувство. Без нея животът определено няма да е същият. Без нея няма да има изкуство, престъпления, войни... Споделената любов е като цвете. Разцъфва, живее и после увяхва - когато смъртта ги раздели. Но тя днес е все по-рядко явление. Защитен вид. Другата любов, онази, в която все нещо не е както трябва, е много по-честа. Тя влиза и в новинарските хроники, и в сводката на съседките-клюкарки. Украсена и със скандали, пламенни обяснения, изневери, завои в ляво или в дясно. Защо ли? Защото мъжете винаги търсят това, което нямат, а жените страдат по онова, което са загубили. Вместо да се наслаждават на мига, те ровят, копаят, нараняват. Вместо да се разделят като нормални хора, те живуркат заедно, докато той постоянно виси в нета и си пише с мацки на по 20-30 години, а тя постоянно е на диета, но вместо да отиде на фитнес се вижда с приятелки на бира, за да го оплюе. Все по-често чувам от жените, че в България няма мъже, а хленчещи момчета, които искат да изглеждат добре, да карат хубави коли, да имат готини мацки и в същото време някой да плаща сметките и да ги отглежда. Ако този някой не е майка им, сигурно ще бъде жена им. За един определен момент, преди настъпването на осъзнаването й да е настъпило и тя да ги е изритала от общото семейно гнездо. Все по-често чувам от мъжете, че българските жени били досадни, дебели и зли - не им позволявали да си пият биричка с приятели, да се виждат с готини мацки и да се излежават у дома пред телевизора, носели размъкнати дрехи и не си давали зор да изглеждат добре. Няма шанс тези две групи да се срещнат по средата. Никакъв. Явно ще трябва да си внасяме - мъже и жени, или пък да се изнасяме. Ако не искаме да изчезнем напълно. Вие сещате ли се за друг вариант? Иначе любовта е най-невероятното нещо, което бог е дал на хората.

Любов по време на пролет

Обичам пролетта. Тя събужда заспалата ми през зимата душа. Кара я да си свирука заедно с птичето, кацнало на дървото срещу прозореца ми, усмихва й се и ухае на красиви нарциси, лалета и люляк. Обичам пролетта, защото когато дърветата разлистят клони, душата ми разтваря криле и полита. За да срещне любовта. А трябва да ви призная, че няма нищо по-красиво от любов по време на пролет. Нежна, мила, съзидателна. И тази пролет дойде. И събуди душата ми, която през последните няколко години се намираше като в будна кома - заспала, но с отворени очи, които следяха как сезоните се сменят без да могат да ги последват... Тази пролет обаче е различна. Усещате ли я? Тя шепне в ухото ви. Гали ви с венчелистчета. Понася ви над земята и ви подарява небето. Тази пролет бе моята пролет. Отдавна чакана. Отдавна сънувана. Чувството на неудовлетвореност и тъга ме напусна и лицето ми бе озарено от щастие. Споделено с цялото земно кълбо. С всяко малко цъфнало великденче, с всеки жълт храст, с всяка птица, прелетяла над главата ми. Обичам пролетта. И тя ме обича. Няма нищо по-хубаво да се чувстваш обичан по време на пролет. Може да ви звучи изтъркано, но животът наистина е хубав. Дори в онези моменти, в които се чувствате изоставени, самотни, обидени. Дори тогава животът прави всичко възможно да ви покаже своите чудеса и да ви накара да ги пожелаете. Желанието е първата стъпка към пролетта. Обичам пролетта. Желая я. И се чувствам желана. Благодаря ти. Сякаш съм чакала точно теб. Сякаш само и единствено ти би могъл да пуснеш пеперудите в стомаха ми и да озариш лицето ми. С целувки. Обичам пролетта. Обичайте я и вие. Защото любовта ще ви донесе любов. А без нея нищо в този живот няма смисъл. Любовта ни съхранява, кара ни да мечтаем, да копнеем, да летим. Любовта придава смисъл на дните ни, изпълва нощите ни със спокойствие и нежност, позволява ни да се чувстваме нужни и важни. Обичам пролетта. Усещам нежния й дъх върху кожата си. Усещам.