Жалко е, че няма кой... Жалко е, че все е "свой"

Не знам вие за кого и за какво гласувахте... Не знам и аз за какво... Искаше ми се нещо да се промени. Не ми се иска да продължим да бъдем град на милионите коли, паркирали нахално върху тротоарите. Не ми се иска да бъдем град на милионите нови сгради, никнещи като гъби след дъжд без план и мисъл за инфраструктура. Не ми се иска да бъдем град на подкупи, безхаберие, разхищение. Не ми се иска да продължим да газим калта, да отскачаме при всяка хлътнала плочка, да мръзнем през зимата в трамвая, а при 20 градуса да се пържим като мекици в олио.

Не ми се иска.

Но както се пееше в една песен на често оплювания Слави Трифонов - "Ала няма кой...".

Често извън София хората се изнервят и коментират, че "София не е България". О, да. София е България. Мини модел на всичко пошло, безнаказано, скъпо и безнравствено.

София е като голямото братче, което показва магариите си на всички по-малки и те с удоволствие ги следват и повтарят. София се превърна в една задушена от дим и строежи столица, в която всичко е позволено, ако имаш пари. Гола, нахална и съвсем не млада.

Град, в който не ти се живее. Град, който съвсем скоро ще стигне не само до "полите на Витоша", както рекламират новите луксозни комплекси, а до самия Черни връх. Да вземат да сложат отгоре един небостъргач и да се свършва.

С Филип си купуваме пуканки всеки път от една и съща жена. Циганка. Но супер приятна и чиста, която обича да глези редовните си клиенти. Често се заговаряме. Преди време ми сподели, че я гонят от парка, защото другите са хора на районния кмет. Тя си е платила за мястото, за бизнеса, има си разрешително. Но няма право да е там. Защото е никоя. Според хората в общината. Посъветвали я да излиза да продава след 17,00 часа. За да не пречи на онези, които явно са по-симпатични на управляващите. Или са по-платежоспособни.

Вчера пак се видяхме. Разказа ми, че има леля в Швейцария. Пратила й маратонки. Вече пета година ги носи и нямат скъсване. А били почти без пари. Не като тия, които продават тука...

Имала роднини и в Германия, и в Англия... Замислила се дали и тя да не отиде при тях. "Какво да правя тук? Внучката е пълна отличничка, само шестици има по английски. А образованието е скъпо. Казвам на сина да се хваща и да отива да работи навън. Аз миналата година три месеца работих в Чехия и си изплатих парното, бях го закъсала..."

Та се замислих вчера за какво гласувам. И си отговорих. Гласувам, за да съм спокойна, че все пак съм направила избор. А след години ще направя всичко възможно Филип да гласува някъде другаде. И да има реален избор.

"Ох, миличка, тук си е най-хубаво. Като си дойдат другите, знаеш ли как се радват, че са в България?", казва ми лелята с пуканките...

Знам. И аз я обичам България. Но любовта си е любов, а сиренето и хлябът са с пари. Нали? Жалко е, че няма кой... Жалко е, че все е "свой".

За Азис и различните

Държавата ни ври и кипи. Обсъждаме песен, в която една доказала се сериозна актриса - Цветана Манева, е взела участие в клип на Азис. Кой е Азис? Известен певец в жанр, наричан чалга или поп-фолк.И всичко това на фона на високата ни безработица, безбожната инфлация, ниската грамотност. Обществото се вълнува. От чалгата. Толкова много се вълнува, че се притесних да не би сега да вземат и да застанат пред прозорците на Манева в знак на протест. И да започнат едни гладни стачки.

Обществото ни е възмутено. Но не от ниските пенсии и социални придобивки, не от предстоящото поскъпване на тока и парното, не от липсата на студенти в университетите или от "изтичането на мозъци" към онази, различната Европа. А от една песен. Хубава, лоша, това е просто песен. Можете просто да врътнете копчето и никога да не я чуете. Ако сте толкова възмутени и против. Но няма как да си върнете заплата или пенсията, защото не ви стигат, нали?

И какво като е застанала пред камерата Цветана Манева? Колко от вас са я гледали в театъра? Да, от вас, тези, които сега я критикувате, че е паднала толкова ниско? Колко от вас са завели детето си на опера, театър, концерт? Не на кино с пуканки. А на концерт. А на изложба? Колко от вас възпитават наследниците си да обичат изкуството? Или си пиете ракията, докато от радиото звучи Азис, но някак сте твърде елитарни, за да позволите на Цветана Манева да участва в негов проект?

Животът минава покрай нас, докато ние хабим енергията си да критикуваме този или онзи за нещо, което е направил. Вместо ние самите да направим нещо. С двете си ръце.
Държавата ни е затънала в блатото на недоимъка, но ние не намираме нито желание, нито въображение да направим нещо. Като да изразим несъгласието си с нещата, които се случват. Важните неща.

Що се отнася до Азис - живеем в свободна, поне на думи, държава. Всеки може да прави каквото си иска. Както си иска. Не само всеки творец, но и всеки човек.

Аз лично бих посъветвала родните звезди, когато искат да си направят пр, свързан със социален проект, да проявят повече лично участие. Т.е. да покажат съпричастност във времето. Не само в момента, в който се снима клип или се пише, че еди коя си звезда подкрепила някаква кампания. Ама с какво я е подкрепила? С името си? Кампаниите имат смисъл, когато даваме личен пример и имаме лично участие. Погледнете как го правят световните звезди. Като си решил да правиш клип за различните, като си решил да заявиш позиция, ами направи нещо реално преди това. Например, помогни за построяването на рампа, подай ръка на дете в неравностойно положение, а после изпей своята песен и кажи - ето, аз направих това, защото те са като нас. Това е посланието на постъпката ми. Иначе думите са прекрасни. Жестовете също. И са лични. И е глупаво да ги коментираме. Особено, когато ние самите не сме направили нищо.

Искам да ти кажа...

Животът е невероятна въртележка. Завърта ни, без да ни даде указания за безопасност. И само от нас зависи дали ще се справим със страха от високото, с опасно бързата скорост и гледките, с които ще се сблъскаме. Но може би точно в това му е чарът. Иначе наистина би било много скучно.
Така мислеше Ева, докато вървеше бавно по тротоара. Току-що бе излязла от сградата на Военна болница. Болката и страхът се опитваха да я стегнат за гушата, сълзите се стичаха по бузите й, а тя се опитваше да се усмихне. Вчера се смееше с колегите си, ядосваше се на шефа си, а ден по-рано вече знаеше, че в живота има много по-важни неща от дребнавото отношение и капиталистическата жестокост.
Когато преди две седмици й направиха операцията, мислеше, че всичко е рутинно. Просто една малко грозно нещо се беше появило на клепача на окото й и трябваше да се махне по най-бързия начин. Лекарят беше много мил. Когато я приеха в деня на операцията всички се държаха с нея като с дете. Имаше местна упойка, после я оставиха да си полежи два-три часа. Когато д-р Манев мина на визитация, каза, че се е постарал максимално, за да не й остане белег. Е, виждаше се, че там е имало нещо, няколко от миглите липсваха, но иначе изглеждаше перфектно. След това трябваше да отиде на контролен преглед и да си вземе хистологията – изследване, което се прави задължително при подобни манипулации, за да се види дали изрязаното образувание е доброкачествено или злокачествено.
И ето че денят, в който Ева трябваше да направи това дойде. Тя влезе в кабинета на лекарката усмихната. Не очакваше изненади. Бяха й казали, че е рутинна процедура. Жената я посрещна, подаде й една папка и каза, че нещата изглеждат наред. А след това някак между другото спомена, че изрязаното било злокачествено, но много рядък вид рак, който обикновено нямал разсейки, нито рецидивирал. Естествено, налагало се да следят какво се случва след операцията на всеки шест месеца.
Ева почти спря да диша, когато чу думата рак. Усети, че кръвта се качва в главата й. Благодари и побърза да напусне кабинета. В първите минути почти не мислеше. Просто искаше да излезе навън, да вдиша от въздуха извън болницата. Когато тръгна по тротоара, сълзите й текнаха. Не се опита да ги спре. Нито ги избърса. Остави ги да се стичат свободно. Миришеше на цъфнали липи. Беше в началото на лятото. Топло, красиво. Животът наоколо буквално кипеше.
Ева седна на една пейка и се загледа в преминаващите хора. Бързаха. А знаеха ли какво ги очаква утре, вдругиден? Бяха ли подготвени за изненадите, които съдбата им беше подготвила. За ударите, не само за подаръците? Ева се усмихна. Странно как тази лоша новина всъщност й помогна да погледне на себе си и на живота си по нов начин. Сега шефът й и дребнавите му коментари й се струваха жалки, малките ежедневни неуредици изглеждаха смешни, единственото, което имаше значение беше тя. Нейните мечти, нейните желания, нейните очаквания.
Май беше дошло време за промяна. Ева започна да рови в чантата си. Намери телефона и си набра номера на Мила. Една жена, с която обичаха често да се виждат „на кафе” и да говорят за нещата около тях. Мила работеше като маркетинг мениджър в голяма компания, свързана с телевизионна продукция. Беше винаги усмихната, положителна, пълна с идеи. А точно от това Ева имаше нужда точно сега.
- Ало, Евичка, как си? Искаш да се видим ли? – чу Ева гласа на приятелката си в слушалката.
- Привет! Да, много искам. Трябва да поговорим.
- Обяд или кафенце? – попита я Мила закачливо. Тяхното кафе обикновено се състоеше от фреш или плодов чай.
- Нека е кафенце.- каза Ева.
- Добре след час долу в мола. Удобно ли ти е?
- Разбира се. Ще те чакам.

Ева затвори. И се усмихна. Не смяташе да се предава. Никак даже. Беше жилава мръвка. Беше инат. И знаеше, че животът няма да успее така лесно да я прати в ъгъла. Вдиша аромата на цъфналите липи. Беше жива. А това беше толкова хубаво. Как преди не го забелязваше?
Винаги е работила на две места. За повече пари. Обичаше си работата, но парите не й стигаха. А и на кого ли стигаха? В техния бранш никой не беше вързал и цъфнал. Всеки тичаше между няколко работни места. Заплатите се бавеха, често плащаха под масата, в пликче, за да се скрият данъците и осигуровките. А имаше сметки, кредити, имаше и мечти...
Ева мечтаеше да пътува. Да има време и място, където спокойно да може да пише или да шие, да се занимава с дизайн, със земеделие. Но тук, в България, всичко беше с краката нагоре. В малките градчета нямаше работа, в големите имаше много – за малко пари. Животът искаше да изцеди силите й максимално преди да я почерпи с нещо вкусно.
А ето и това сега. Беше удар под кръста. Не влизаше в плановете й.
Мислите й продължава да се опитват да намерят изход от положението, когато тя стигна до мола. Мила я чакаше отпред.
Целунаха се и се запътиха към кафето на втория етаж.
- Ей, как се радвам, че се обади. – каза Мила. – Отдавна не сме се виждали. Имах много работа и вече мечтая за почивка.
- И аз съм така. Хайде да си вземем първо нещо. Ти какво ще пиеш?
- Ами май портокалов сок. А ти?
- И аз. – каза Ева и се обърна към момичето на бара с поръчката.
Избраха си маса до ескалаторите и се настаниха.
- Казвай сега, какво ново при теб! – нетърпеливо я подкани Мила.
И Ева започна да разказва. Докато говореше пак се разплака. Извади кърпичка. И погледна към Мила.
- Не ме е страх. Просто искам да променя нещо. Не искам да продължа да се блъскам в стария коловоз. Мисля, че това се случва, за да видя, че животът не е само ходене на работа, плащане на сметки и чакане – на подходящия момент, в който да направя нещо за себе си. Мисля, че сега трябва да направя нещо. И ако не го направя, ще съжалявам. – каза Ева с леко треперещ глас.
- Разбирам те. Но имаш ли идея какво точно искаш да промениш. Да смениш работата, да отидеш някъде? – попита я Мила, опитвайки сякаш да разбере какво се върти в главата на Ева.
- Искам да променя всичко. Първо ще напусна работа. Писнало ми е шефът да ме тормози. Но досега не осъзнавах, че животът е кратък и аз не трябва да му го позволявам. Не знам дали ще търся нещо ново.
- Знаеш ли, имам идея. Една приятелка сега заминава по една програма в Япония. Доброволческа програма. Плащаш си само самолетния билет, а там ти осигуряват храна и спане. Тя ще помага за подготовката на фестивала на фенерите. За един месец. Но ми спомена, че в сайта, от който е намерила информацията, има хиляди възможности – за Африка, Азия, дори за Европа. Можеш да започнеш с нещо такова, докато решиш какво точно искаш. Месец-два ще ти се отразят добре. Ще смениш обстановката, ще се запознаеш с нови хора, ще натрупаш впечатления.
- Звучи страхотно. Ще разбереш ли повече за този сайт и за организациите в него?
- Разбира се, още днес следобед ще й звънна.
Ева и Мила продължиха да говорят за други неща. Денят се изтърколи и Ева реши, че е време да се прибира. Беше се уморила. От емоциите, от прехода, който направи. Имаше нужда от почивка.
В следващите няколко дни тя и Мила се виждаха още няколко пъти. Мила я запозна с момичето, което заминаваше за Япония и което й даде напътствия как да кандидатства за доброволческо място. Подаде молба за напускане, която изненада всичките й колеги. Сбогува се с тях, но обеща често да им ходи на гости. После си купи куфар.
Вече имаше посока. Беше избрала една много близка страна, която фигурираше в списъка на организацията за доброволци – Македония. Попълни всички документи и зачака одобрението. И то не закъсня. Оказа се, че се търсят хора с нейните умения. Щеше да помага на младите момичета да се учат да вярват в себе си, да търсят възможности за реализация и да развиват творческите си умения. С две думи дадоха й да води нещо като кръжок по труд, творчество и маркетинг. Общуваше със 16-17 годишни момичета, които я слушаха с интерес. Харесаха се от първия път. И станаха приятели. Рисуваха, учеха по малко бизнес умения, шиеха, опитваха се да маркетират изделията, които правеха с двете си ръце, забавляваха се.
Работата толкова й хареса, че след изтичането на договора й, помоли да го подновят. Предложиха й нова посока - Босна и Херцеговина. И Ева прие. Чувстваше се щастлива. И спокойна. За пръв път в живота си не се събуждаше със страх от това, което денят щеше да й донесе. Знаеше, че я очаква един простичък, но много щастлив ден, в който щеше да даде всичко от себе си и да получи също толкова много. Откри, че животът е красив, а хората могат да бъдат невероятно приспособими, когато им се наложи.
„Искам да ви кажа, че онази диагноза, която ми поставиха преди две години, е най-хубавото нещо, което някога ми се е случвало”, написа Ева в едно писмо, което изпрати до приятелите си в стария офис. „Животът е много повече от това, което виждаме всеки ден. Много повече от това, което си позволяваме да вземем и да дадем. Животът е любов. Животът е споделяне. Откриване. Свобода. И аз съм щастлива, че живея”.