Дълбоко вътре в себе си всеки един от нас е добър. Но понякога просто се случва. Да нараняваме. Да казваме неща, които веднъж излезли на бял свят, ни звучат някак не на място, болезнени, погрешни. Но вече изречени. Виждаме как се променят очите на човека срещу нас. Как се появяват сълзи. И вече съжаляваме. И тогава най-лесно е да кажем, че съжаляваме. Да протегнем ръка и да прегърнем същия този човек, когото сме наранили. Болката му няма да изчезне мигновено, но ще стане по-малка. И той ще ни прости детинското желание да го нараним, за да задоволим някакво свое садистично желание - да докажем, че сме прави, по-прави, по-умни, по-добри, по-по-най...
Дълбоко вътре в себе си всеки от нас е добър. Сигурна съм в това. Просто обстоятелствата и времето понякога вадят от душата ни онези малки противни дяволчета, които се забиват във всичко около нас по особено жесток начин. Но дори да се случи, трябва да знаем, че изречените думи убиват, но извинението и прошката могат да лекуват и съживяват. Когато правим стъпка назад, ние не показваме, че сме слаби, а че обичаме. Ако сте казали нещо, което не сте искали, и ви отвърнат със същото, не затръшвайте вратата, не бягайте, с надеждата той или тя да ви догони. Потърсете любовта дълбоко в сърцето си и прегърнете с нея човека до вас. Дори финалът да не бъде щастлив, когато се погледнете в огледалото, ще видите там един добър човек.
