Когато във вторник Елена отвори вратата на офиса през ум не й мина, че животът й ще бъде преобърнат с главата надолу. Напротив.
Събуди се в страхотно настроение. Предния ден се беше видяла с приятели на таратор и вкусотийки, беше се посмяла на старите им спомени и се беше заредила с положителна енергия поне за седмица напред. Освен това заплатата й вече беше в картата и тя успя да си купи отдавна мечтания пътеводител за прелестната държава на лалетата – Холандия. Планираше да я посети в близките месеци.
Затова, когато влетя в стаята, не очакваше да се случи нищо лошо.
Беше тихо. Всички работеха, навели глави. Някои дори си бяха сложили слушалки, въпреки че шефът им се нервираше, когато не го чуваха и се налагаше да крещи. Елена се стовари на стола, пусна компютъра и се огледа.
„Животът е толкова хубав!”, помисли си тя, а после отвори затрупаната с писма поща. Започна да ги чисти, но нещо не я свърташе на едно място. Провери какво се случва във фейсбук, но и там нямаше нищо кой знае колко интересно.
Малко преди обяд шефът им мина и каза, че точно в 16,00 часа ще направи важно съобщение, затова всички трябва да са на линия. Когато той излезе, стаята бръмна като кошер. Заваляха предположения – че са взели нов голям проект, че ще им намаляват заплатите, че ще ги местят в нова сграда...
Елена реши да си спести напрежението и излезе да се поразходи. Мина през близкия магазин, купи си задушени зеленчуци и седна да ги изяде в градинката отпред. Препичаше слънчице. Тя затвори очи и си представи, че е някъде далеч.
Обичаше да пътува. Обичаше момента, в който си стяга багажа и се отправя нанякъде. Независимо дали беше за работна среща в Правец и Боровец или на гости на приятели в Лондон или Айндховен. Пътуванията я зареждаха невероятно. Чувстваше се щастлива и пълна с идеи.
Когато се върна от обяд, колегите й се бяха успокоили. Отново цареше тишина. Елена си пусна на слушалките любимия Бари Уайт и зачука по клавиатурата. До 16,00 часа оставаха още два часа.
Точно в 16,00 врата на стаята се отвори и шефът им влезе с бавна стъпка. Не се усмихваше. Огледа се някак разсеяно и започна да обяснява, че ситуацията е сложна, че в много фирми има затруднения, че се налагат промени... Думите му увиснаха във въздуха. Лицата на колегите й бяха замръзнали. После дойде и самото съобщение – закриваха техния отдел.
След тишината в стаята изведнъж избухнаха десетки гласове. Всеки се възмущаваше, някои дори заплакаха. Елена остана спокойна. Не че фактът, че остава без работа не я притесняваше, просто не можа да го осъзнае в момента. Е, поне щяха да им платят заплатите за два месеца накуп!
Мислейки какво да направи, тя звънна на дядо си. Не го беше чувала отдавна. Наложи се да слуша сигнала дълго преди той да вдигне слушалката.
- Ало – чу се един изнемощял глас от другата страна на линията.
- Дядо, как си? Да не беше заспал? – попита Елена притеснена.
- Не, поливах в градината. Ти какво правиш?
- Ами нищо. Тъкмо си тръгвам от работа.
- Кога ще минеш насам? Забравихме се...
- Не знам. Може да мина другата седмица. От днес вече не съм на работа, ще имам време.
- Така ли? Брей, това не е добре. Ами защо не отидеш на бунгалото за малко. Хем ще си починеш, хем ще си събереш мислите. Пък може да ти хрумне нещо.
- Бунгалото ли? – попита Елена озадачено.
В момента, в който зададе въпроса, се сети за какво говори дядо й. Имаха една семейна дървена къщичка, която бяха купили като на шега преди много години. Беше в края на Китен, почти в гората. Никой не беше ходил там от години. Изобщо не беше сигурно, че още е цяла! Но пък си струваше да опита. Можеше да поразчисти, да я постегне – така щеше да забрави за проблемите с работата. И времето вече ставаше за плаж. Дори да не се къпе, можеше да се разхожда по брега, да лежи на пясъка. Щеше да си вземе и стария куфар с боите. Отдавна не беше рисувала, а толкова много обичаше!
Идеята за новия й крайморски дом толкова я вдъхнови, че тя полетя към вкъщи. По път мина през магазина да си купи нещо за хапване. Взе и разтворимо кафе, че в бунгалото нямаше да има кафемашина. Поне на първо време.
У дома прегледа набързо дрехите си. Отдели тези, които щеше да вземе със себе си. После се обади на Марги, най-добрата й приятелка. Уведоми я, че няма да се видят скоро на софийска територия, но пък може да й отиде на гости. Разбира се, не веднага. Ремонтът на къщичката сигурно щеше да отнеме седмица-две...
После си пусна телевизора, за да чуе последните новини. В бунгалото връзката със света нямаше да й липсва. И без това новините не бяха розови. Постоянно съобщаваха за катастрофи, наводнения, политически кавги. Може би щеше да си вземе радио. Беше заспала, докато гледа поредния епизод на „Отчаяни съпруги”. Когато се събуди, часът минаваше 2. Премести се на леглото, изгаси лампата и отново потъна в сън, прегърнала Форевър – любимото й плюшено мече.
Срядата беше най-невероятният натоварен ден, който Елена отхвърли с енергия и желание. Купи си билет за автобуса, подреди дома си, а после ангажира Марги да минава и да й полива цветята веднъж седмично.
Успя да се види и с още няколко от приятелите си, за да им обясни, че няма да може да се отзовава на поканите им за пикник в парка, кино или балет, просто защото ще е далеч.
Вечерта си сготви спагети. Хапна пред телевизора, после си легна. Автобусът тръгваше рано, а тя нямаше търпение да седне в него и да потегли към новото си местенце.
В четвъртък сутрин стана още с първия звън на часовника. Облече се. Усмихна се на себе си в огледалото, взе багажа и отвори врата.
Кафе си купи на автогарата. Часът наистина беше ранен и нямаше много хора, още повече, че не беше съвсем разгарът на сезона.
Беше се запасила с няколко списания, носеше и книга. До нея в автобуса седеше мъж на средна възраст, който още с потеглянето заспа. Така Елена можа да се наслади на пътуването и да начертае картини от следващите няколко месеца.
В Китен я посрещна слънце. Беше се стоплило. Миришеше на море. Любимият й аромат. Поогледа се за такси на автогарата, но не видя.
В този момент до нея спря поочукан форд.
- Накъде сте? – подаде глава през прозореца някакъв чичко.
- Към бунгалата – отговори му Елена.
- Качвайте се, ще ви закарам – каза усмихнато той.
- Благодаря, но ще повървя.
Беше я страх да се качи в колата на непознат.
- Не се притеснявай, момиче, това е бай Петър, хлебарят. Отива за брашно.
Това го каза шофьорът на автобуса, с който пристигна.
- Ами добре, благодаря. Щом предлагате, ще се възползвам. Чантата ми тежи – предаде се Елена.
Стигнаха за 10 минутки. Благодари още веднъж на мъжа за превоза и затърси ключа. Когато отвори вратата, отвърте я лъхна дъх на мухъл. Май щеше се наложи доста да се потруди, преди да се наслади на прелестната си нова къщичка, помисли си тя. И вкара багажа си.
Първото, което направи, беше да отвори прозорците. После поогледа стаите. Бунгалото бе хубаво – имаше си гостна, кухня с дневна и баня с тоалетна. Имаше и малко килерче, в което можеше да складира всичко ненужно, което й е жал да изхвърли. Надникна в банята. После включи бойлера. Жадуваше за един душ.
После се зае да поразчисти. Събра боклуците в един чувал, занесе ги до кофата отвън. През това време водата се беше стоплила и Елена влезе да се изкъпе. Почувства се нов човек. Облече една тениска и шорти и направи списък на най-належащите покупки – мрежи за прозорците, крушки, храна. И тръгна към центъра.
Китен изобщо не беше същият, какъвто го помнеше от детството си. Навсякъде имаше строежи. Големи групи деца вървяха във всички посоки, чуваше се музика. Първата й спирка бе магазинът – купи всичко от списъка, накрая напазарува и хранителните продукти. На връщане реши, че заслужава награда, и си взе един шоколадов сладолед.
„Не е ли страхотно? Очертава се едно прекрасно лято” – помисли си Елена и се усмихна.
В този момент чу клаксон на автомобил. Някакви младежи се закачаха с нея. Това я развесели. И така в добро настроение и с бодра крачка тя се запъти към новия си дом.
Отне й две седмици да приведе бунгалото в приличен вид. Боядиса стаите, купи някои нови мебели – на старо, от един склад. Дори пооправи градината, в която постави стария си статив. Нареди на една масичка четките и боите. Сега имаше време за всичко.
И нови приятелства си създаде. Първото беше с млада жена, която живееше в съседното бунгало. Оказа се, че работи в местния хотел, в който отсядаха само богати руснаци. Ставаше много рано и се прибираше късно, но обичаше вечер да седи на верандата. Също като Елена. Двете ходиха няколко пъти на плаж. После жената я запозна с един симпатичен мъж, който държеше бар на плажа. Доскоро Иво имал приятелка, но преди месец се разделили. Давеше мъката си в коктейли и всяка вечер си тръгваше от бара с различно момиче. Голям добряк. Оказа се, че има хоби – риболовът. Обеща на Елена да я заведе някой ден. Тя се съгласи, но знаеше, че едва ли ще се случи. Тя просто не беше негов тип.
Той обаче имаше страшно много познати, повечето от които се занимаваха с ресторантьорство. А Елена обичаше да готви. Беше й слабост. И в София го правеше често и с удоволствие. Обичаше да експериментира, да чете книги, да бърка сложни рецепти и да влага по нещо от себе си. Дори тук, в бунгалото, не се бе отказала от този навик. Отпред в градината посади подправки, а в кухнята започна да си гледа кълнове – от соя, леща, рукола. Веднъж сподели това с Иво, а той се удари по главата.
- Какво ти става? – попита го Елена, смеейки се.
- Сетих се за един познат, много ще си допаднете с него. Той се интересува от такива глупости – кълнове, здравословно хранене, молекулярна кухня...
- Сериозно, тук? – изненада се Елена. Все пак Китен бе по-скоро мястото на скарата, бирата и коктейлите, не на захаросаните цветя и скулптурите от рибни деликатеси.
- Сериозно, ти какво – мислиш ни за изостанали ли? И при нас има хора, които се интересуват от модерните неща. Утре ще те заведа в неговото място.
- Какво е то? – полюбопитства Елена.
- На външен вид – нищо особено. Едно дървено бунгало като твоето. Върху самия плаж. Но Евгени готви божествено. Това превръща мястото в уникално. Вечер изнасят маси на пясъка, палят факли. Много е романтично. Сигурен съм, че ще ти хареса.
- Ами добре, нямам планове за утре вечер. Ще дойда.
Денят й започна с две дължини в хладната вода. После направи няколко коремни преси и се простря върху пясъка. На обяд тръгна към бунгалото. Беше си направила платно и можеше да започне първата си картина. Времето мина някак неусетно. Към шест Иво й звънна по телефона.
- Готова ли си, момиче? – чу Елена звучния му глас.
- Почти, вземам си един душ и слизам към теб. – отговори му тя.
- Добре, нали знаеш, че не обичам да чакам?
- Знам, спокойно. Ще съм бърза.
Избърса четките, почисти и влезе в банята. После облече първата попаднала й пред очите рокля. Върза косата си на опашка и взе чантата. Десет минути по-късно беше на пътя, където Иво тъкмо пристигаше.
Тръгнаха към плажа и бунгалото на Евгени. Още не беше се стъмнило, а наоколо беше пълно с хора. Звучеше приятна музика. Черна. Иво влезе в бунгалото и се насочи към мъжа на бара.
- Здрасти, човек. Как си? Ето я красавицата, за която ти споменах снощи. – ухили се Иво.
Елена го погледна косо.
- Здравей – подаде й ръка Евгени.
- Здравей, приятно ми е.
- Елате, ще ви настаня, после като се поосвободя, ще дойда при вас.
Заведе ги на една маса с удобни възглавници, поставени върху пясъка. И ги остави. Поръчаха си напитки и храна. Дойдоха и други хора от района. Купонът течеше с пълна сила.
Елена се забавляваше от сърце. Отдавна не се бе смяла така и не бе оставяла нещата да се случват без да прави статегии.
По някое време усети нечия ръка на рамото си.
- Харесва ли ти тук? – беше Евгени.
- Да, страхотно е. А кухнята ти наистина е добра.
- Благодаря, още нищо не си опитала. Трябва да дойдеш в петък, тогава не работя за клиенти. Ще експериментираме с каквото успеем да купим от рибарите. Искаш ли?
- Да, защо не! Може и аз да ти покажа нещичко – засмя се Елена.
- Може.
Вечерта продължи до ранни зори. Елена си тръгна с Иво, който я изпрати до бунгалото й, а после отиде „да си дотанцува”.
Петъкът дойде бързо. Всъщност тук времето хем вървеше бавно, хем препускаше. Елена беше успяла да се договори с едно от местните магазинчета за сувенири да рисува шалове, а те да й ги плащат предварително. В петък имаше среща с жената, за да й предаде първата партида.
Както обикновено денят започна с плуване и гимнастика на плажа. После хапна един домат със сирене. Почете малко и в ранния следобед се запъти към магазинчето.
Тъкмо приключваше там, когато телефонът й звънна. Беше Евгени.
- Ще готвим ли? – попита я мъжът.
- Разбира се, нали се договорихме.
- Хайде, чакам те.
- Добре, да купя ли нещо?
- Не, просто ела.
Елена тръгна към него. Нямаше някакви специални очаквания. Просто още един прекрасен ден в рая – близо до морето, с прекрасен човек. Какво повече можеше да желае?
Евгени я посрещна на прага.
- Ела, да отидем в градината.
Оказа се, че си отглежда доста зеленчуци, които използваше за ястията, приготвяни в заведението. След като напълниха кошницата, се върнаха в бунгалото.
- Аз сутринта успях да купя това-онова от рибарите. Сега остава да му се насладим. – каза Евгени, повдигайки кърпата, с която беше покрито едно малко корито.
- Уау – възкликна Елена. – Не е малко.
Отдолу имаше миди, раци, скариди, риба. Всякакви изкушения, които морето ни дарява всеки ден.
- Не е. И ще бъде вкусно.
Запретнаха ръкави. Имаше лек спор какво точно да направят, но накрая постигнаха консенсус. И в следващите няколко часа в кухнята се чуваше само тракането на приборите и подсвиркването на Евгени.
- Господи! Не мога повече. – въздъхна Елена и се стовари на най-близкия стол.
- Стига де! Сега предстои най-хубавото – дегустацията. – подкани я той. – Ела, да отидем навън. Ще поседнем на сянка. Какво искаш за пиене? Предлагам страхотно бяло вино и розе.
- Ами, розе. Студено, моля.
Трябваше да признае, че беше майстор. Във всяко едно отношение. От платата лъхаше неустоим аромат. На море.
Слънцето бавно слизаше надолу и съвсем скоро се скри зад дърветата. Евгени запали факлите и донесе свещи. Пусна и музика.
- Страхотен готвач си. – не скри възхищението си Елена.
- Благодаря. Но и теб си те бива. - не й остана длъжен той.
Виното беше страхотно. И наистина много вървеше с рибните ястия. На Елена й се струваше, че познава този човек не от няколко дни, а от години. Говориха дълго. За него, работата му, за идеите, които имаше. Тя също разказа за себе си.
В един момент го чу да казва:
- Имам страхотна идея. Можем да работим заедно.
- Така ли? Какво имаш предвид?
- Ще развиеш твоята домашна градина за кълнове и други такива неща. И ще готвиш с мен. Първо можеш да започнеш със салати.
- Не, никога не съм готвила за хора...
- А приятелите ти какво са?
- Имам предвид да готвя за клиенти. Не знам дали ще се справя.
- Мисля, че ще се справиш. Можеш едновременно с това да развиеш бизнес и с рисуването – например, на направиш група за рисувана коприна. Сигурен съм, че ще има много желаещи.
- Може. Нека помисля.
- Няма какво да мислиш. Предлагам в понеделник направо да те представя. – отсече Евгени.
Елена не беше убедена, че това е нещото, което й се правеше. Все пак беше дошла само за лятото... От друга страна идеята не беше лоша, щеше да й носи и пари. Пък и тя обичаше и готвенето, и рисуването.
Късно, когато Евгени я изпращаше, отново й напомни, че през уикенда е добре да си почине, за да може в понеделник да е готова за новата работа.
Уикендът мина превъзходно. Тя забрави за работата, защото Иво я заведе на яхтено парти. Забавляваха се много, имаше и нощно къпане.
В понеделник се събуди с леко главоболие. И първата й мисъл беше, че трябва да отиде до бунгалото на Евгени. Дори само, за да откаже. Стана. Взе душ и се облече. Когато пристигна, на входа я чакаше изненада. Евгени беше поставил табела, на която пишеше: „Насладете се на нашия салатен бар - дело на очарователната Елена”. Засмя се. И влезе.
- Евгени, ти си луд, още не съм казала „да”. – каза тя, носейки се към бара, на който той забъркваше чудно лате.
- Но ще го направиш, нали? – усмихна й се в отговор той.
Това беше първият й ден като шеф на салатения бар. Последваха още много – вълнуващи и приятни. Барът се разрастна и се превърна в самостоятелен ъгъл – с биопродукти и други подобни „дивотии”, както коментира Иво.
Елена се наслаждаваше на всеки миг, прекаран в компанията на новите й приятели. И не се изненада, когато Евгени й предложи да му стане съдружник. След това беше и кума на сватбата му.
Смениха се много сезони. Но тя нито за миг не съжали, че е останала. Не й липсваше работата в офис. Винаги е искала да се занимава с готварство, с рисуване, да бъде близо до морето... Сега имаше всичко това. Цялото щастие на света, събрано в едно място. Нейното. Изпълнено с аромат на море. Беше благодарна, че го получи в момент, в който имаше най-голяма нужда.
1/19/2015
1/16/2015
Дядо Петко - спасителят на плажа
Може да ви звучи странно, но не всички спасители са млади и загорели, мускулести левенти с татуировки и авангардни прически, които идват само за летните месеци, за да свалят курортистките и да изкарат някой лев. Има и такива, които цял живот са били свързани по някакъв начин с бурната черна бездна, разбиваща се на пяна в брега. Такива, които са си изкарвали прехраната от морето и винаги са изпитвали уважение към него. Такива като дядо Петко.
Белокосият мъж беше навършил наскоро 65 години. Тялото му все още го слушаше и то защото той не пропускаше и ден без да го тренира.
Петко Фингаров, или както го знаеха децата на плажа – дядо Петко, беше работил дълги години в корабостроителницата. После, след промените, когато настъпи бурната приватизация, модернизация или „пълна разсипия”, както той самият обичаше да казва, дойдоха съкращенията. И дядо Петко попадна в списъка на изхвърлените зад борда. Оставаха му още няколко години до пенсия и трябваше да мисли с какво да ги запълни.
Житейската му криза се случи току в началото на летния сезон и неговият съсед, който от няколко години работеше като спасител на плажа, му предложи да се яви на изпита. Някога дядо Петко беше плавал и с корабите, беше добър плувец, имаше опит и с оказването на първа помощ. Когато Иван му предложи да му стане партньор на кварталния плаж, дядо Петко първо се засмя, после обаче реши, че си струва да опита. Хем щеше да изкарва пари, хем щеше да взема внучето със себе си. Пък на есен щеше да мисли за нещо по-сериозно.
Така започна кариерата му на спасител на плажа, която продължи и в годините след като се пенсионира. Сутрин ставаше точно в пет и половина, когато звънеше будилникът. Скачаше от леглото, правеше си едно бързо кафе, после приготвяше храна, която разпределяше в две кутии. И вземаше въдицата. Товареше в колата такъмите (един чувал, в който прибираха буя, въжето, с което обграждаха поста си на плажа, знаменцата), малката масичка, на която си слагаха сандвичите и водата, и потегляше. В шест и малко вече беше на буната. По къси гащета и тениска, сложил тъмни очила, Петко мяташе въдицата. Понякога имаше повече късмет, понякога – по-малко. Но винаги успяваше да хване нещо – я илария, я сафрид. Два часа по-късно прибираше улова в специалната си късметлийска кофа и се връщаше към плажа. Разтоварваше чувала с пособията за спасителния пост, а след това набързо отиваше до вкъщи да сложи рибата в хладилника. После се връщаше на плажа. Точно в 8.00 часа връзваше флага и започваше да изравнява пясъка. Правеше по 30 обиколки около поста. Партньорът му Иван идваше пеша и обикновено закъсняваше с 10-15 минути. Дотогава дядо Петко беше изравнил сериозна част от пространството. Редувайки се, двамата правеха по няколко дължини зад шамандурата – за да поддържат форма! Почистваха, ако имаше по-големи боклуци. И бяха готови да посрещнат още един дълъг ден.
Курортистите се точеха като нишка чак до 11.00-12.00 на обяд. Имаше и много деца. Често на плажа слизаха лагерници. Най-тежко беше в дните, когато флагът беше жълт или червен. Големите вълни привличаха малчуганите и почитателите на силните преживявания, а дядо Петко и партньорът му не можеха да свалят очи от водата. Постоянно бяха нащрек. Мъртвото вълнение не беше шега работа. Само за миг вълните можеха да обърнат голям и здрав мъж и така да го завихрят, че да го удавят в мътилката от пясък, водорасли и солена вода. Свирките на спасителите отекваха и прорязваха силната глъч, която се носеше над плажа. Понякога се налагаше да вадят по някой непослушен плажуващ на брега. Въпреки белите си коси, дядо Петко трудно успяваше да накара хората да го слушат. Виж децата направо го боготворяха. Постоянно се въртяха около поста. Чакаха да настъпи по-спокоен момент, за да им разкаже някоя от неговите страховити истории за високи по 2-3 метра вълни и кораби, които се люшкат в безкрая.
А дядо Петко обичаше в спокойните часове от деня да си говори с рускините. Не заради нещо друго, а защото жената му беше рускиня. Красивата Альона си отиде рано, покосена от най-страшната болест - ракът. И остави съкрушено сърцето му. Липсваше му напевният й глас… Тя му беше най-добрият приятел. И в хубаво, и в лошо. Затова винаги, когато имаше възможност, дядо Петко подхващаше разговор с курортистките. Чувстваше ги някак близки, говореха езика на Альона, напомняха му за нея.
И тази година имаше доста рускини. Някои си бяха купили жилища в квартала, други идваха на гости на приятелките си. Бяха забавни, мили, дори грижовни. Някои носеха на дядо Петко обяд, други му даваха назаем книги, които са прочели и са им харесали.
В последните дни на юли в една от компаниите се появи нов член. Казваше се Татяна, но всички я наричаха Татя. Беше чаровна жена. Със светла кожа, много руса коса и трапчинки. Смехът й огласяше плажа като звън на кристални чаши. Не се притесняваше от закръглените си, апетитни форми и смело обличаше изрязан тъмносин бански с нарисувани на него пъстри рибки. Прибираше косата си с плетена шапка и се гмурваше грациозно във водата. Беше отлична плувкиня. Именно появата на Татя очакваше дядо Петко с нетърпение всеки ден. Двамата се усамотяваха под чадъра и си говореха за литература, филми, за балетния конкурс, който течеше на сцената на Летния театър. Денят минаваше неусетно, огрян от усмивката на Татя. Тя често носеше вкусни курабийки, палачинки или понички, които двамата поливаха обилно с айрян или домашна лимонада.
В деня, когато се случи инцидентът, за който след това всички говореха до края на лятото, дядо Петко беше решил да покани Татя на вечеря у дома. Беше сряда. Гореща и съвсем обикновена на пръв поглед. По традиция дядо Петко стана в шест сутринта. Ходи за риба, после заравни пясъка и направи обичайната си загрявка с няколко бързи дължини в стил брус. Морето беше спокойно. Затова той върза зеления флаг. Облече си тениската с надпис Lifeguard и седна под чадъра. Почти нямаше хора. Към обяд с Иван хапнаха набързо и коментираха мача от предната вечер, когато любимият на дядо Петко отбор ЦСКА победи вечния си съперник – „Левски”, с 2:0. Към два часа се появиха малки вълнички, но като цяло времето беше перфектно за плаж. Дядо Петко четеше спортния вестник, когато пристигнаха Татя и нейната компания от весели рускини. Плажът се оживи. Появиха се майки с деца, които с мъка влачеха детските колички по пясъка. Нищо не предвещаваше нещастието, което щеше да се случи само броени минути по-късно.
Дядо Петко не беше видял кога Татя е влязла да плува. В един момент забеляза бялото й плетено боне да се носи над водата. Не му обърна внимание. Татя беше добър плувец. Минута или две по-късно погледът му отново попадна на бонето. Човек обаче не се виждаше. Сърцето на дядо Петко заби учестено. Той скочи и в бързината успя само да изреве:
- Иване, Иване!
Това беше всичко, което успя да каже, преди да се хвърли във водата. Имаше чувството, че плува изключително бавно, че водата е станала като бетонна стена, която той не може да пробие. Представяше си как намира безжизненото тяло на Татя и настръхна. Не, това не можеше да се случи. Не трябваше да се случва. Не и на неговия плаж. С Иван никога не бяха допускали инциденти. Всеки сезон ги награждаваха за проявения професионализъм. Не можеше точно сега да се случи трагедия. И то с Татя. Докато мислеше за всичко това, дядо Петко стигна до бялата шапчица, носеща се по вълните. Започна да търси с поглед следа от жената, която беше успяла да го разсмее след години на тъга и болка. С периферното си зрение видя, че след него идва Иван, а в далечината чу шума от приближаващите джетове на другите спасители. Започна да се гмурка и да разширява кръга на търсенето. И тогава я видя. Тялото на Татя се носеше безжизнено по вълните. Дядо Петко се хвърли натам. Сграбчи я и се обърна назад. Започна да плува така, сякаш го следваха десетки огромни човекоядни акули. Един от колегите му го настигна с джета. Грабна Татя и я понесе към брега. Дядо Петко изрева и заплува още по-бързо.
Когато излезе от водата видя, че бяха поставили Татя на пясъка. Имаше лекарски екип. Наоколо се беше събрала и тълпа от запячи. Той разбута хората и падна на колене до тялото. Една жена й правеше изкуствено дишане.
Дядо Петко затвори очи. „Господи, моля те, не ми я отнемай. Моля те, недей. Та аз току-що я намерих”, мърмореше си тихичко спасителят. В този момент чу, че някой се закашля. Отвори очи и видя Татя, която се опитваше да си поеме въздух. Просълзи се и й се усмихна. Стори му се, че и тя му се усмихва. Чуха се ръкопляскания. Хората започнаха да се разотиват.
- Ще я заведем в болницата, за да я прегледат. Знаете ли дали има близки, с кого е дошла?, питаха лекарите от „Бърза помощ”.
- Аз ще дойда с вас, познавам я. – отговори им дядо Петко. Погледна към Иван, но той му направи знак, че всичко е наред.
Дядо Петко се качи в линейката и хвана ръката на Татя. Стисна я силно. „За малко да ми отнеме наградата за плаж без инциденти. Каква жена!”, мислеше си спасителят. Добре че винаги беше нащрек. „Добър плувец, добър, ама жена. Не мисли. Ако беше помислила, нямаше да влезе толкова надълбоко, за да й се схване крака и да я повлече течението”, продължи да си мисли дядо Петко. Не усети кога Татя беше отворила очи и го гледаше.
- Спасибо, мой милый. – каза жената и нежно погали ръката му.
В болницата прегледаха Татя и установиха, че няма причина да я задържат. Спасителят се беше появил точно навреме, за да я освободи от прегръдката на смъртта. След един час седене пред кабинетите и попълване на документи двамата си тръгнаха. Татя си прибра в квартирата си, а дядо Петко се върна на плажа. Работният му ден не беше свършил. Но вечерта обещаваше да бъде много, много приятна. Защото Татя прие поканата му. Дори се пошегува, че няма как да откаже да опита печената му на скара риба при условие, че той е спасил живота й, и ще трябва да жертва кулинарните си предпочитания… Да жертва! Дядо Петко за малко да й се разсърди, че говори така, но си каза, че денят беше тежък и ще й прости. Не пропусна обаче да отбележи, че няма човек, който са е опитал от рибената му чорба и печения на шиш сафрид и да не го е признал за майстор.
До края на сезона дните на спасителите минаваха монотонно. Имаше още само един подобен инцидент, който не затрудни дядо Петко и партньора му. И те отново успяха да грабнат почетната награда, за която младите им колеги малко им завидяха. Спасителите обаче знаеха, че имат късмет и се справят добре, защото уважават морето и то им се отплаща със същото. „С всяко нещо е така, - обичаше да казва дядо Петко. – Ако правиш добро, добро ще ти се връща. Ако си добър човек, по пътя си ще срещаш добри хора. Ако помагаш, и на теб ще ти помогнат, когато имаш нужда. Животът ни е свързан. Ние сме като скачени съдове – по между си и с природата. Иначе виж какво става, като не се грижим за нея – наводненията трябва да са ни като обица на ухото. Изсичаме дърветата, водата идва и разрушава домовете ни, взема жертви. И с морето е така – ако продължаваме да го превръщаме в кошче за всичките ни човешки отпадъци, скоро даровете му ще секнат. И много хора ще останат без прехрана.”
Така мислеше дядо Петко. Не можеше да спаси цялото море, но всеки ден спасяваше по малко от него. Също както спасяваше и човешки животи.
Белокосият мъж беше навършил наскоро 65 години. Тялото му все още го слушаше и то защото той не пропускаше и ден без да го тренира.
Петко Фингаров, или както го знаеха децата на плажа – дядо Петко, беше работил дълги години в корабостроителницата. После, след промените, когато настъпи бурната приватизация, модернизация или „пълна разсипия”, както той самият обичаше да казва, дойдоха съкращенията. И дядо Петко попадна в списъка на изхвърлените зад борда. Оставаха му още няколко години до пенсия и трябваше да мисли с какво да ги запълни.
Житейската му криза се случи току в началото на летния сезон и неговият съсед, който от няколко години работеше като спасител на плажа, му предложи да се яви на изпита. Някога дядо Петко беше плавал и с корабите, беше добър плувец, имаше опит и с оказването на първа помощ. Когато Иван му предложи да му стане партньор на кварталния плаж, дядо Петко първо се засмя, после обаче реши, че си струва да опита. Хем щеше да изкарва пари, хем щеше да взема внучето със себе си. Пък на есен щеше да мисли за нещо по-сериозно.
Така започна кариерата му на спасител на плажа, която продължи и в годините след като се пенсионира. Сутрин ставаше точно в пет и половина, когато звънеше будилникът. Скачаше от леглото, правеше си едно бързо кафе, после приготвяше храна, която разпределяше в две кутии. И вземаше въдицата. Товареше в колата такъмите (един чувал, в който прибираха буя, въжето, с което обграждаха поста си на плажа, знаменцата), малката масичка, на която си слагаха сандвичите и водата, и потегляше. В шест и малко вече беше на буната. По къси гащета и тениска, сложил тъмни очила, Петко мяташе въдицата. Понякога имаше повече късмет, понякога – по-малко. Но винаги успяваше да хване нещо – я илария, я сафрид. Два часа по-късно прибираше улова в специалната си късметлийска кофа и се връщаше към плажа. Разтоварваше чувала с пособията за спасителния пост, а след това набързо отиваше до вкъщи да сложи рибата в хладилника. После се връщаше на плажа. Точно в 8.00 часа връзваше флага и започваше да изравнява пясъка. Правеше по 30 обиколки около поста. Партньорът му Иван идваше пеша и обикновено закъсняваше с 10-15 минути. Дотогава дядо Петко беше изравнил сериозна част от пространството. Редувайки се, двамата правеха по няколко дължини зад шамандурата – за да поддържат форма! Почистваха, ако имаше по-големи боклуци. И бяха готови да посрещнат още един дълъг ден.
Курортистите се точеха като нишка чак до 11.00-12.00 на обяд. Имаше и много деца. Често на плажа слизаха лагерници. Най-тежко беше в дните, когато флагът беше жълт или червен. Големите вълни привличаха малчуганите и почитателите на силните преживявания, а дядо Петко и партньорът му не можеха да свалят очи от водата. Постоянно бяха нащрек. Мъртвото вълнение не беше шега работа. Само за миг вълните можеха да обърнат голям и здрав мъж и така да го завихрят, че да го удавят в мътилката от пясък, водорасли и солена вода. Свирките на спасителите отекваха и прорязваха силната глъч, която се носеше над плажа. Понякога се налагаше да вадят по някой непослушен плажуващ на брега. Въпреки белите си коси, дядо Петко трудно успяваше да накара хората да го слушат. Виж децата направо го боготворяха. Постоянно се въртяха около поста. Чакаха да настъпи по-спокоен момент, за да им разкаже някоя от неговите страховити истории за високи по 2-3 метра вълни и кораби, които се люшкат в безкрая.
А дядо Петко обичаше в спокойните часове от деня да си говори с рускините. Не заради нещо друго, а защото жената му беше рускиня. Красивата Альона си отиде рано, покосена от най-страшната болест - ракът. И остави съкрушено сърцето му. Липсваше му напевният й глас… Тя му беше най-добрият приятел. И в хубаво, и в лошо. Затова винаги, когато имаше възможност, дядо Петко подхващаше разговор с курортистките. Чувстваше ги някак близки, говореха езика на Альона, напомняха му за нея.
И тази година имаше доста рускини. Някои си бяха купили жилища в квартала, други идваха на гости на приятелките си. Бяха забавни, мили, дори грижовни. Някои носеха на дядо Петко обяд, други му даваха назаем книги, които са прочели и са им харесали.
В последните дни на юли в една от компаниите се появи нов член. Казваше се Татяна, но всички я наричаха Татя. Беше чаровна жена. Със светла кожа, много руса коса и трапчинки. Смехът й огласяше плажа като звън на кристални чаши. Не се притесняваше от закръглените си, апетитни форми и смело обличаше изрязан тъмносин бански с нарисувани на него пъстри рибки. Прибираше косата си с плетена шапка и се гмурваше грациозно във водата. Беше отлична плувкиня. Именно появата на Татя очакваше дядо Петко с нетърпение всеки ден. Двамата се усамотяваха под чадъра и си говореха за литература, филми, за балетния конкурс, който течеше на сцената на Летния театър. Денят минаваше неусетно, огрян от усмивката на Татя. Тя често носеше вкусни курабийки, палачинки или понички, които двамата поливаха обилно с айрян или домашна лимонада.
В деня, когато се случи инцидентът, за който след това всички говореха до края на лятото, дядо Петко беше решил да покани Татя на вечеря у дома. Беше сряда. Гореща и съвсем обикновена на пръв поглед. По традиция дядо Петко стана в шест сутринта. Ходи за риба, после заравни пясъка и направи обичайната си загрявка с няколко бързи дължини в стил брус. Морето беше спокойно. Затова той върза зеления флаг. Облече си тениската с надпис Lifeguard и седна под чадъра. Почти нямаше хора. Към обяд с Иван хапнаха набързо и коментираха мача от предната вечер, когато любимият на дядо Петко отбор ЦСКА победи вечния си съперник – „Левски”, с 2:0. Към два часа се появиха малки вълнички, но като цяло времето беше перфектно за плаж. Дядо Петко четеше спортния вестник, когато пристигнаха Татя и нейната компания от весели рускини. Плажът се оживи. Появиха се майки с деца, които с мъка влачеха детските колички по пясъка. Нищо не предвещаваше нещастието, което щеше да се случи само броени минути по-късно.
Дядо Петко не беше видял кога Татя е влязла да плува. В един момент забеляза бялото й плетено боне да се носи над водата. Не му обърна внимание. Татя беше добър плувец. Минута или две по-късно погледът му отново попадна на бонето. Човек обаче не се виждаше. Сърцето на дядо Петко заби учестено. Той скочи и в бързината успя само да изреве:
- Иване, Иване!
Това беше всичко, което успя да каже, преди да се хвърли във водата. Имаше чувството, че плува изключително бавно, че водата е станала като бетонна стена, която той не може да пробие. Представяше си как намира безжизненото тяло на Татя и настръхна. Не, това не можеше да се случи. Не трябваше да се случва. Не и на неговия плаж. С Иван никога не бяха допускали инциденти. Всеки сезон ги награждаваха за проявения професионализъм. Не можеше точно сега да се случи трагедия. И то с Татя. Докато мислеше за всичко това, дядо Петко стигна до бялата шапчица, носеща се по вълните. Започна да търси с поглед следа от жената, която беше успяла да го разсмее след години на тъга и болка. С периферното си зрение видя, че след него идва Иван, а в далечината чу шума от приближаващите джетове на другите спасители. Започна да се гмурка и да разширява кръга на търсенето. И тогава я видя. Тялото на Татя се носеше безжизнено по вълните. Дядо Петко се хвърли натам. Сграбчи я и се обърна назад. Започна да плува така, сякаш го следваха десетки огромни човекоядни акули. Един от колегите му го настигна с джета. Грабна Татя и я понесе към брега. Дядо Петко изрева и заплува още по-бързо.
Когато излезе от водата видя, че бяха поставили Татя на пясъка. Имаше лекарски екип. Наоколо се беше събрала и тълпа от запячи. Той разбута хората и падна на колене до тялото. Една жена й правеше изкуствено дишане.
Дядо Петко затвори очи. „Господи, моля те, не ми я отнемай. Моля те, недей. Та аз току-що я намерих”, мърмореше си тихичко спасителят. В този момент чу, че някой се закашля. Отвори очи и видя Татя, която се опитваше да си поеме въздух. Просълзи се и й се усмихна. Стори му се, че и тя му се усмихва. Чуха се ръкопляскания. Хората започнаха да се разотиват.
- Ще я заведем в болницата, за да я прегледат. Знаете ли дали има близки, с кого е дошла?, питаха лекарите от „Бърза помощ”.
- Аз ще дойда с вас, познавам я. – отговори им дядо Петко. Погледна към Иван, но той му направи знак, че всичко е наред.
Дядо Петко се качи в линейката и хвана ръката на Татя. Стисна я силно. „За малко да ми отнеме наградата за плаж без инциденти. Каква жена!”, мислеше си спасителят. Добре че винаги беше нащрек. „Добър плувец, добър, ама жена. Не мисли. Ако беше помислила, нямаше да влезе толкова надълбоко, за да й се схване крака и да я повлече течението”, продължи да си мисли дядо Петко. Не усети кога Татя беше отворила очи и го гледаше.
- Спасибо, мой милый. – каза жената и нежно погали ръката му.
В болницата прегледаха Татя и установиха, че няма причина да я задържат. Спасителят се беше появил точно навреме, за да я освободи от прегръдката на смъртта. След един час седене пред кабинетите и попълване на документи двамата си тръгнаха. Татя си прибра в квартирата си, а дядо Петко се върна на плажа. Работният му ден не беше свършил. Но вечерта обещаваше да бъде много, много приятна. Защото Татя прие поканата му. Дори се пошегува, че няма как да откаже да опита печената му на скара риба при условие, че той е спасил живота й, и ще трябва да жертва кулинарните си предпочитания… Да жертва! Дядо Петко за малко да й се разсърди, че говори така, но си каза, че денят беше тежък и ще й прости. Не пропусна обаче да отбележи, че няма човек, който са е опитал от рибената му чорба и печения на шиш сафрид и да не го е признал за майстор.
До края на сезона дните на спасителите минаваха монотонно. Имаше още само един подобен инцидент, който не затрудни дядо Петко и партньора му. И те отново успяха да грабнат почетната награда, за която младите им колеги малко им завидяха. Спасителите обаче знаеха, че имат късмет и се справят добре, защото уважават морето и то им се отплаща със същото. „С всяко нещо е така, - обичаше да казва дядо Петко. – Ако правиш добро, добро ще ти се връща. Ако си добър човек, по пътя си ще срещаш добри хора. Ако помагаш, и на теб ще ти помогнат, когато имаш нужда. Животът ни е свързан. Ние сме като скачени съдове – по между си и с природата. Иначе виж какво става, като не се грижим за нея – наводненията трябва да са ни като обица на ухото. Изсичаме дърветата, водата идва и разрушава домовете ни, взема жертви. И с морето е така – ако продължаваме да го превръщаме в кошче за всичките ни човешки отпадъци, скоро даровете му ще секнат. И много хора ще останат без прехрана.”
Така мислеше дядо Петко. Не можеше да спаси цялото море, но всеки ден спасяваше по малко от него. Също както спасяваше и човешки животи.
1/15/2015
Залезът над Истанбул
В края на лятото и началото на есента времето бе все още много топло. Слънцето прижуряше, а във въздуха се носеше аромат на цветя. Автобусът се люшкаше по пътя напред, бързайки да достигне крайната си точка. Истанбул. Градът, който никога не спи. Да, така мислеше Бела за този невероятен свят на търговски улици, пазари, пръснати върху тротоарите, скъпи ресторанти, но и удобни крайбрежни заведения, в които можете да хапнете най-вкусната риба на света, както и очарователни кафенета, в които седнали на миндерче ще изпиете най-ароматното кафе, подсладено с баклавичка.
Истанбул е едно от най-топлите места, на които Бела бе стъпвала някога. Харесваше хората. Бяха внимателни, готови да ти услужат, винаги в добро настроение. А пазарът беше истинско удоволствие. Тя винаги си тръгваше с подарък - шал, дрънкулка... Такива бяха местните търговци - готови да те омаят, да спечелят сърцето ти и да те накарат да се върнеш отново.
Босфорът... Бела помнеше първата си среща с него, сякаш беше вчера. Записа се на екскурзия за уикенда - евтина и с богата програма. Не намери приятелка, с която да пътува, но реши, че това е идеалният начин да срещне нови хора. Когато се качи в автобуса видя, че са я сложили на една седалка със симпатична жена на средна възраст. Оказа се, че работи като редактор в списание. Не беше никак досадна, по-скоро интересен и приятен събеседник, благодарение на което пътуването мина неусетно.
Градът ги посрещна с красив изгрев. Заради задържането на границата, почти нямаха време за сутрешен тоалет - настаниха ги в стаите и след трийсетина минутки тръгнаха на разходка. Пешеходната обиколка на старата европейска част отнема близо 4 часа. Но си струва. Започнаха с прочутата Капалъ чарши, където човек може да си купи доста изгодно злато и кожи. Много от продавачите говорят български, затова комуникацията не беше трудна. След това продължиха през центъра към основните исторически забележителности – площад “Хиподрума”, джамията "Султан Ахмед" – Синята джамия, в югозападния ъгъл на "Султанахмед парк", джамията и църква “Света София”, която сега е просто паметник на културата и красивия дворец “ТопКапъ Сарай”.
Бела беше възхитена. От гледката на красивите добре поддържани сгради. Чувстваше се като у дома си. Влюби се в градината на „ТопКапъ Сарай”. Резиденция на османските султани в продължение на 400 години до 1853 г., когато тогавашният султан се премества в двореца „Долмабахче”, сега "Топкапъ" е музей, в който се съхраняват богати колекции скъпоценности, заграбени или получени като подаръци през вековете. Състои се от много сгради и 4 двора. Всеки прекрасен по свой собствен начин. По пътя хапнаха сладолед, а към 15,00 часа седнаха в едно от традиционните местни кафенета за чаша кафе и малки баклавички.
Към 17,00 часа, уморени до смърт, се прибраха в хотела. Бела използва кратката почивка, за да свали обувките си и да полегне. Смени картата на фотоапарата и свали част от снимките. Нямаше търпение да ги разгледа. После хапна един сандвич и точно в 21 часа бе готова за нощната разходка с автобуса.
Шофьорът беше много стриктен, не търпеше закъснения, предупреди, че ако някой се забави повече от 10 минути, ще тръгне без него. Бела не смяташе, че ще има проблем с това, защото винаги е била точна.
Първото място, на което спряха, бе брегът на Босфора - до стените на „Долмабахче” - наричан още „Малкият Версай”. Оттук се открива красива гледка към въжения мост „Ататюрк”, ширнал се над Златния рог. Всички от групата си направиха снимки на фона на четвъртия най-голям в света висящ мост, след това и на фона на двореца. Бела реши да слезе по-близо до водата. Имаше много млади хора, насядали на стълбичките - говореха си, пиеха нещо и се смееха.
Бела се загледа в черната сянка на морето. Беше едновременно романтично и страховито. Мостът се отразяваше във водата, осветен от десетки лампи. Добре че се записа на тази екскурзия. Имаше нужда да смени обстановката, да се зареди с нови впечатления. И сега получаваше точно това. Вдиша дълбоко и затвори очи. Сякаш се опитваше да вземе от пулса на мястото. Когато отвори очи и се огледа, не видя никой от групата. Тръгна бързо нагоре. Автобусът беше изчезнал. Бела изтръпна. Притесни се страшно много. Нямаше координатите на жената от туристическата агенция и не знаеше как да стигне до хотела. Паниката започна да я превзема, а и времето беше захладняло.
„Мисли, мисли, мисли. Можеш да се справиш. Просто трябва да измислиш как да стигнеш до хотела”, опита се да се съсредоточи тя. Обаче нищо не й идваше наум. Може би трябваше да потърси полицай, когото да помоли да я упъти. Дори не помнеше посоката, от която бяха дошли! Докато се чудеше как да постъпи, през главата й започнаха да преминават всякакви мисли за зловещи случки - можеха да я отвлекат, да я убият, да я продадат... Изведнъж се разсмя. Ама и тя беше една глупачка. Четеше прекалено много вестници и книги.
Изведнъж усети, че някой я докосва по ръката. Едва не подскочи от изненада и ужас. До нея стоеше младо момиче. Явно чакаше приятелите си. Каза й нещо на турски, но Бела поклати глава и отговори на английски, че не разбира. Момичето се усмихна.
- Добре ли сте? – попита я то отново, този път на английски.
- Да, добре съм. Притеснявам ли ви с нещо? – каза Бела малко троснато.
- Не, помислих, че имате нужда от помощ – отговори й момичето, продължавайки да се усмихва.
Бела се зачуди дали да сподели с него възникналия проблем. Защо пък не? Какво щеше да й направи? Можеше да й помогне да стигне до хотела.
- Всъщност наистина имам нужда от помощ – каза тя и погледна девойката, която тъкмо беше решила да я остави на мира.
При тези думи момичето спря и зачака да чуе останалото.
- Загубих се. Автобусът, с който трябваше да се прибера в хотела, е тръгнал, докато правех снимки долу край водата. И сега не знам как да стигна. Можете ли да ме упътите към трамвая?
- Разбира се, няма проблем. В кой хотел сте отседнали?
Бела обясни къде точно се намираше групата й. Показа и визитната картичка, която й бяха дали на излизане.
- Съвсем близо сме, не се притеснявайте. Успяхте ли да разгледате нощен Истанбул?
- Да, много е красиво, но този малък инцидент ме притесни и сега нямам търпение да се прибера.
- Ще ви заведа. Наистина сме близо. Но ако искате, вместо да хващаме трамвая, можем да ходим малко пеша. Така ще разгледате онова, което сте пропуснали. Аз съм Нихал.
- Приятно ми е, Бела.
- Е, Бела, харесва ли ви тук?
Минути по-късно двете вече си говореха на „ти”. Тази случайна среща постави началото на едно приятелство, продължило с години.
Двете разговаряха за много неща. За града. За книги. За местата, които трябва да се видят. За турските сериали. Постепенно Нихал разказа и за себе си. За живота си. Оказа се, че е идвала в България на гости на свои близки. Познаваше добре София. И дори говореше сносен български.
По пътя момичето махна за поздрав на свои приятели. Те нещо се пошегуваха с нея, а тя обясни на Бела, че са ги поканили на купон.
- Ти, ако искаш отиди. Аз мисля, че оттук мога да се ориентирам. Мястото ми е познато – каза й Бела, чувствайки се виновна, че отнема от личното й време за забавление при това в почивните дни.
- Не, ще те изпратя. Нали обещах? - беше непреклонна Нихал.
На една от пресечките минаха край заведение, от което се носеше чуден аромат. Нихал проследи любопитния поглед на Бела и предложи да седнат за малко.
- Ела, ще ти покажа какво поръчваме обикновено. Кой друг би те посветил в тайните на живота тук по-добре от местен като мен?
На Бела не й трябваше дълго подканяне. Сандвичът отдавна бе изчезнал в стомаха й и тя чувстваше лек глад. А и ароматите, които се носеха наоколо, наистина дразнеха. Седнаха на маса на улицата. Гледаха минувачите, докато чакаха да им донесат поръчката, и обсъждаха как са облечени.
- С какво се занимаваш - попита Бела.
- По принцип се занимавам с туристически маркетинг, но сега записах една магистратура към университета и съм по-ангажирана с учене, отколкото с работа.
- В какъв смисъл туристически маркетинг - в агенция за пътувания ли работиш?
- Не, по-скоро съм в администрацията. Изработвам стратегии за реклама на държавата в различни точки на света.
- Това звучи интересно.
- Да, и е свързано с доста пътувания. Което пък ми отнема време. И малко пречи на личния живот.
- Сигурно мнозина биха ти завидяли!
- Така е. А ти какво правиш?
- Аз съм медицински представител. На няколко продукта.
- Лекарства?
- Основно, да. Но има и козметични продукти, в областта на дерматологията.
- Ти също пътуваш доста, нали?
- Да, из страната, един-два пъти годишно и до Германия. Имам срещи с фармацевти, лекари, представители на болнични заведения. Понякога е натоварено и скучно, понякога вдъхновяващо.
Бела разказа за проблемите, които среща, за желанието си да промени нещо в начина си на живот, за идеята да купи стара къща на село, която да ремонтира и превърне в студио и екоучилище за деца и възрасти.
Двете прекараха няколко запомнящи се часа, седнали по турски в прохладната вечер. Беше им интересна тази среща с непознат, с когото можеха да споделят всичко, да излеят спокойно насъбралите се мисли и чувства, без срам и притеснения, знаейки, че едва ли отново ще се видят. И ястията не бяха за изпускане. Вкусният кебап се допълваше идеално от мекия изпечен сякаш на момента хляб. Накрая си поръчаха чай.
- Знаеш ли, може би е време да вървим. Стана късно – каза в един момент Бела.
- Да, аз също трябва да се прибирам. Утре имам една среща и трябва да се наспя добре - отговори Нихал, поглеждайки към часовника си.
- В събота сутрин ще работиш?
- Да, но всъщност срещата може да се причисли към приятните работни ангажименти с личен характер. С човека, с когото ще обсъждаме новия каталог, се познаваме отдавна и аз го харесвам много. И отдавна ми се иска да бъдем повече от приятели. За съжаление, разстоянието, което ни дели, не е никак малко... Живее в Италия.
- Уау. Би ли отишла там да живееш, заради него?
- Не знам, не съм мислила. Далеч съм от подобна дилема. Той може би дори не подозира какво си мисля за него.
- Ами покажи му, намекни му по някакъв начин. Няма смисъл да губиш време в догадки и напразни желания. Животът е прекалено кратък!
- Бела, ти си невероятен оптимист.
Докато спореха дали жената трябва да прави първата крачка в една връзка, двете се озоваха пред хотела.
- Благодаря ти за помощта, Нихал. И за разходката! Беше прекрасна вечер. Наистина. – каза с въздишка Бела.
- И за мен беше удоволствие. Човек никога не знае какво ще му се случи. Понякога съдбата поднася и приятни изненади.
- Така е. Благодаря ти още веднъж. Никога няма да забравя отзивчивостта ти.
Бела тръгна към входа, когато Нихал се провикна след нея:
- И утре си тук, нали? Защо не ми дадеш някакви координати? Ако излизаме с приятели, можем да ти се обадим. Ще е жалко да не се повозиш на корабче и да не потанцуваш на лунна светлина върху палубата.
- Не знам, програмата утре е натоварена, едва ли ще имам сили за нощни походи – опита се да отклони поканата Бела.
- Хайде де, ако не можеш, не можеш. Просто ще ти се обадя. А ти ако дойдеш - дойдеш, ако не – друг път.
- Права си.
Бела й остави телефонния си номер. Пожелаха си „лека нощ” и се разделиха.
Когато влезе в хотела, Бела бе посрещната от нервния водач на групата. Оказа се, че всички стоят и чакат тя да се прибере, дори мислили да звънят в полицията.
- Ами да не бяхте ме оставяли, знаете ли какъв шок преживях! – сопна се тя и им обърна гръб. Нямаше желание да слуша упреците, че е несериозна и сама си е виновна за случилото се.
В стаята си взе душ и се отпусна върху леглото. Заспа мигновено.
Събуди се на другата сутрин от настойчивото и пронизително писукане на часовника. Скочи бързо и се облече. Трябваше да побърза за закуската. Не искаше да чакат пак само нея.
Денят се изтърколи бързо. Бела успя да разгледа желязната църква „Св. Стефан”, да мине отново по Капалъ Чарши за няколко сувенира и подаръци за близките си, накрая дори й остана време да седне в центъра на кафе. Точно в този момент телефонът й звънна и от другата страна на линията прозвуча мелодичния глас на Нихал.
- Бела, как си?
- Добре, почивам си след препускането по забележителностите. А ти?
- Обаждам ти се с предложение, за което споменах снощи. Един приятел има баржа и довечера ще ни разходи. Искаш ли да дойдеш? Залезът е невероятен, когато си във водата.
- Не знам, не искам да досаждам, а и като не познавам никого…
- Познаваш мен! Всички говорят английски, някои дори руски, както и развален български. Трябва да дойдеш!
Бела замълча. От една страна много й се искаше да приеме поканата, за да избегне досадните членове на групата, които постоянно искаха да си пазаруват разни неща. От друга, чувстваше се малко несигурно, все пак беше в чужда държава и наистина не познаваше тези хора, въпреки безспорния факт, че Нихал изглеждаше добро, интелигентно момиче.
- Бела?
Нихал, която Бела почти беше забравила, докато размишлява над възможностите, проявяваше нетърпение.
- Знаеш ли, ще дойда. Ще обясня на ръководителя на групата ни, че съм се запознала с теб и си ме поканила.
- Добре. Ще те чакам в след час при пазара на подправките. Нали го знаеш?
- Да, да. Ще бъда там.
- А, да, вземи си и някаква връхна дреха, защото духа силно – предупреди я Нихал преди да затвори.
Бела доизпи бързо кафето си и се запъти към хотела. Във фоайето видя отговорника на групата и се запъти към него. Обясни набързо, че няма да отиде с тях на предвидената вечеря в традиционен турски ресторант, защото има покана за разходка по Босфора. Човекът нямаше нищо против, дори сякаш се зарадва. Бела каза с кого ще бъде, остави за всеки случай и телефонът на Нихал. В главата й продължаваха да се прокрадват идеи за страховити сценарии, които тя прогонваше, но те отново се връщаха.
В стаята й цареше пълен безпорядък, но нямаше време да подрежда. Облече един панталон с риза и си наметна сакото. Погледна се в огледалото. Беше хубава. Усмихна се на себе си и излезе. После весело се запъти към пазара за подправки.
Улиците бяха пълни с хора. Туристически групи се блъскаха в местните, следвайки вдигнатите високо чадърчета. Момчета и момичета се смееха, закачайки се с някои от минувачите. Търговци предлагаха дребни сувенири. Бела не се спря никъде. Бързаше към мястото на срещата.
Пристигна точно навреме. А Нихал вече бе там и чакаше, говорейки с мъж на видима възраст около 40-те.
- Бела, радвам се да те видя! Тъкмо разказвах на Тимур за теб. Тимур, ето я моята Бела!
Мъжът я погледна и й се усмихна. После бавно й подаде ръка.
- Здравей, Бела. Готова ли си за разходката?
- О, да. Нося си и фотоапарат. Ще запечатам всеки миг.
- Ами да вървим тогава. Другите ще ни чакат на лодката.
Тримата тръгнаха надолу към кея. Промушваха се покрай хората, които сякаш ставаха все повече и повече. Някои хапваха сандвич с риба, други си бяха купили плодове. Имаше и рибари. И един фотограф, който снимаше високо и слабо момиче, почти на ръба на парапета.
Най-накрая стигнаха до лодката. Качиха се, посрещна ги друг мъж – по-възрастен от Тимур. Оказа се собственикът. Той им обясни, че са последните, които чакат, затова веднага ще вдигнат котва.
Слънцето слизаше ниско над водата. Бела се заслуша във вълничките, които се блъскаха в носа на лодката. Вятърът разбъркваше косата й, която тя упорито отказваше да върже. Наслаждаваше се на гледката. Красивите къщи, кацнали по брега, мостът, минаващите край тях лодки и залезът. Залезът над Истанбул беше толкова впечатляващ. Огнен, страстен, потапящ те в море от емоции.
- Бела, харесва ли ти?
Беше Нихал. Облечена в прекрасни бели панталони и къс топ с морски мотиви. На главата й се мъдреше капитанска шапка. Красиво момиче, помисли си още веднъж Бела.
- Нихал, прекрасно е. Благодаря, че ме взе със себе си.
Разговорите се въртяха около съвременното изкуство, театъра и киното. Бела се чувстваше в свои води. Запозна се и с колегата на новата си приятелка, този, с когото Нихал се беше видяла рано сутринта. Симпатично момче. По-скоро европейски тип. Говореше перфектно италиански и английски, имаше планове, с широка душа. Оказа се, че се интересува от биоземеделие и други „зелени” неща, затова Бела му разказа за идеята си за еколагера. Кемал я слушаше внимателно. Дори вмъкна няколко предложения. Докато двамата говореха, на палубата настъпи оживление. Бела вдигна глава и видя група полицаи да се качват на лодката. Потърси с поглед Нихал, но не я откри. Кемал също изглеждаше притеснен.
- Какво става, имаш ли представа? – попита го Бела.
- Не, никаква. Може би е рутинна проверка. Понякога ги правят, ако търсят някого или нещо, проверяват и лодките. По сигнал.
В този момент Нихал буквално връхлетя върху тях.
- Бела, не се притеснявай. Търсят нещо. Някакви картини.
- Картини ли?
- Да, твърдят, че са откраднати. И свързват един от гостите на лодката с продажбата им. Ние нямаме нищо общо.
Полицаите събраха всички на едно място. Разпитаха ги. Записаха имената и данните от личните им документи. Бела привлече интереса им. Наложи се Нихал да влезе в ролята на преводач. Накрая се разбра, че трябва да отидат и до полицейското управление, където да подпишат показанията си. Бела не искаше да ходи. Беше чувала страховити неща за полицията и затворите в Турция. Нихал обаче й обясни, че няма повод за притеснение. Всичко било формалност.
В управлението не искаха да повярват, че Бела се познава с Нихал от един ден и няма нищо общо с откраднатите ценности. Караха я да разказва отново и отново как са се срещнали, къде, кой я е поканил на лодката, с кого е говорила. Бела се притесни, че може да я задържат. Беше късно да се упреква, че се е поддала на емоциите и се е доверила на непознати хора. Трябваше да се измъкне и да се прибере в хотела. Имаше право на телефонно обаждане и тя го използва, за да говори с отговорника на групата им. Нихал пък беше звъннала на българския консул. След 3-часов престой в управлението, Бела почувства, че ще избухне. Но не се случи. Един от полицаите прошепна нещо на този, който я разпитваше и той се намръщи. После й казаха да стане. Вратата се отвори и на нея застанаха Нихал и непознат мъж. Оказа се консулът.
- Хайде, госпожице Димова, да си вървим. – каза мъжът.
Бела тръгна към вратата. Нихал я хвана за ръка и я поведе навън. Беше се стъмнило.
- Бела, добре ли си? Съжалявам… - прошепна Нихал.
- Недей. Не си знаела, нали? Нека забравим за това.
- Не искам да се разделяме така. Аз наистина те харесвам и искам да бъдем приятели.
- Нихал, нищо не се е случило. Ще има да разказвам на внуците си!
- Наистина ли? Сериозно? И не се сърдиш?
- Ако има някой, на когото се сърдя, това съм аз. Ти нямаш вина.
- Да, но се чувствам виновна.
- Момичета, радвам се, че можах да бъда полезен, но сега ще ви оставя. И друг път бъдете по-внимателни с кого излизате на разходки и се наслаждавате на залеза. – консулът им подаде ръка, после тръгна към колата, която го чакаше.
Нихал и Бела се спогледаха.
- Ще те изпратя до хотела. – каза Нихал.
- Вече мога да се справя и сама – отговори Бела.
- Но аз все пак ще дойда с теб.
Вървяха мълчаливо първите няколко метра. После се разсмяха.
- И все пак залезът си струваше. Въпреки преживяното. – каза Бела.
- Знаех си, че ще ми простиш. – промърмори Нихал.
- Да, защото пак ми се иска да го видя.
- Ще отидем заедно.
Градът жужеше, въпреки напредналия час. Улиците бяха пълни с хора. Ресторантите работеха. Истанбул не спеше. Прегръщаше всеки, дошъл да се запознае с културата и традициите му. И любовта му беше за цял живот. Така я усети Бела. Затова се връщаше отново. С годините бе опознала всяко кътче, всяко кафене, всяка сергия. И всеки път, когато идваше, откриваше нещо ново и очарователно. Нещо, което я изненадваше. Също, както приятелството й с Нихал.
Автобусът вече пристигаше в крайна точка на пътуването. Бела погледна през прозореца и видя приятелката си да я чака. До нея стоеше Кемал. Заради Нихал той се изостави Италия и се върна в родината си. И беше едни от най-важните бизнес партньори на Бела. Рекламираше нейното екоучилище-лагер в Турция, водеше й доста платежоспособни клиенти. Да, Бела напусна работа и осъществи мечтата си. Сега се занимаваше с онова, което й носеше най-голямо удоволствие – земята, природата и децата. Нихал бе в основата на смелото й решение. Именно тя я подтикна да зареже мениджърството, помогна й да намери земя и да построи бунгала с градина към тях. Бе първият й клиент и първият й помощник-възпитател.
Бела се усмихна на приятелите си. С Кемал имаха почти цял ден за бизнес срещи и разговори, преди всички заедно да се насладят на залеза над Истанбул. Разходката с корабче се бе превърнала в ритуал, който тримата изпълняваха всеки път, когато Бела им идваше на гости. Ритуал, с който благодаряха на съдбата, че ги събра и им позволи да запазят приятелството си през всичките тези години, въпреки злощастното му начало.
Истанбул е едно от най-топлите места, на които Бела бе стъпвала някога. Харесваше хората. Бяха внимателни, готови да ти услужат, винаги в добро настроение. А пазарът беше истинско удоволствие. Тя винаги си тръгваше с подарък - шал, дрънкулка... Такива бяха местните търговци - готови да те омаят, да спечелят сърцето ти и да те накарат да се върнеш отново.
Босфорът... Бела помнеше първата си среща с него, сякаш беше вчера. Записа се на екскурзия за уикенда - евтина и с богата програма. Не намери приятелка, с която да пътува, но реши, че това е идеалният начин да срещне нови хора. Когато се качи в автобуса видя, че са я сложили на една седалка със симпатична жена на средна възраст. Оказа се, че работи като редактор в списание. Не беше никак досадна, по-скоро интересен и приятен събеседник, благодарение на което пътуването мина неусетно.
Градът ги посрещна с красив изгрев. Заради задържането на границата, почти нямаха време за сутрешен тоалет - настаниха ги в стаите и след трийсетина минутки тръгнаха на разходка. Пешеходната обиколка на старата европейска част отнема близо 4 часа. Но си струва. Започнаха с прочутата Капалъ чарши, където човек може да си купи доста изгодно злато и кожи. Много от продавачите говорят български, затова комуникацията не беше трудна. След това продължиха през центъра към основните исторически забележителности – площад “Хиподрума”, джамията "Султан Ахмед" – Синята джамия, в югозападния ъгъл на "Султанахмед парк", джамията и църква “Света София”, която сега е просто паметник на културата и красивия дворец “ТопКапъ Сарай”.
Бела беше възхитена. От гледката на красивите добре поддържани сгради. Чувстваше се като у дома си. Влюби се в градината на „ТопКапъ Сарай”. Резиденция на османските султани в продължение на 400 години до 1853 г., когато тогавашният султан се премества в двореца „Долмабахче”, сега "Топкапъ" е музей, в който се съхраняват богати колекции скъпоценности, заграбени или получени като подаръци през вековете. Състои се от много сгради и 4 двора. Всеки прекрасен по свой собствен начин. По пътя хапнаха сладолед, а към 15,00 часа седнаха в едно от традиционните местни кафенета за чаша кафе и малки баклавички.
Към 17,00 часа, уморени до смърт, се прибраха в хотела. Бела използва кратката почивка, за да свали обувките си и да полегне. Смени картата на фотоапарата и свали част от снимките. Нямаше търпение да ги разгледа. После хапна един сандвич и точно в 21 часа бе готова за нощната разходка с автобуса.
Шофьорът беше много стриктен, не търпеше закъснения, предупреди, че ако някой се забави повече от 10 минути, ще тръгне без него. Бела не смяташе, че ще има проблем с това, защото винаги е била точна.
Първото място, на което спряха, бе брегът на Босфора - до стените на „Долмабахче” - наричан още „Малкият Версай”. Оттук се открива красива гледка към въжения мост „Ататюрк”, ширнал се над Златния рог. Всички от групата си направиха снимки на фона на четвъртия най-голям в света висящ мост, след това и на фона на двореца. Бела реши да слезе по-близо до водата. Имаше много млади хора, насядали на стълбичките - говореха си, пиеха нещо и се смееха.
Бела се загледа в черната сянка на морето. Беше едновременно романтично и страховито. Мостът се отразяваше във водата, осветен от десетки лампи. Добре че се записа на тази екскурзия. Имаше нужда да смени обстановката, да се зареди с нови впечатления. И сега получаваше точно това. Вдиша дълбоко и затвори очи. Сякаш се опитваше да вземе от пулса на мястото. Когато отвори очи и се огледа, не видя никой от групата. Тръгна бързо нагоре. Автобусът беше изчезнал. Бела изтръпна. Притесни се страшно много. Нямаше координатите на жената от туристическата агенция и не знаеше как да стигне до хотела. Паниката започна да я превзема, а и времето беше захладняло.
„Мисли, мисли, мисли. Можеш да се справиш. Просто трябва да измислиш как да стигнеш до хотела”, опита се да се съсредоточи тя. Обаче нищо не й идваше наум. Може би трябваше да потърси полицай, когото да помоли да я упъти. Дори не помнеше посоката, от която бяха дошли! Докато се чудеше как да постъпи, през главата й започнаха да преминават всякакви мисли за зловещи случки - можеха да я отвлекат, да я убият, да я продадат... Изведнъж се разсмя. Ама и тя беше една глупачка. Четеше прекалено много вестници и книги.
Изведнъж усети, че някой я докосва по ръката. Едва не подскочи от изненада и ужас. До нея стоеше младо момиче. Явно чакаше приятелите си. Каза й нещо на турски, но Бела поклати глава и отговори на английски, че не разбира. Момичето се усмихна.
- Добре ли сте? – попита я то отново, този път на английски.
- Да, добре съм. Притеснявам ли ви с нещо? – каза Бела малко троснато.
- Не, помислих, че имате нужда от помощ – отговори й момичето, продължавайки да се усмихва.
Бела се зачуди дали да сподели с него възникналия проблем. Защо пък не? Какво щеше да й направи? Можеше да й помогне да стигне до хотела.
- Всъщност наистина имам нужда от помощ – каза тя и погледна девойката, която тъкмо беше решила да я остави на мира.
При тези думи момичето спря и зачака да чуе останалото.
- Загубих се. Автобусът, с който трябваше да се прибера в хотела, е тръгнал, докато правех снимки долу край водата. И сега не знам как да стигна. Можете ли да ме упътите към трамвая?
- Разбира се, няма проблем. В кой хотел сте отседнали?
Бела обясни къде точно се намираше групата й. Показа и визитната картичка, която й бяха дали на излизане.
- Съвсем близо сме, не се притеснявайте. Успяхте ли да разгледате нощен Истанбул?
- Да, много е красиво, но този малък инцидент ме притесни и сега нямам търпение да се прибера.
- Ще ви заведа. Наистина сме близо. Но ако искате, вместо да хващаме трамвая, можем да ходим малко пеша. Така ще разгледате онова, което сте пропуснали. Аз съм Нихал.
- Приятно ми е, Бела.
- Е, Бела, харесва ли ви тук?
Минути по-късно двете вече си говореха на „ти”. Тази случайна среща постави началото на едно приятелство, продължило с години.
Двете разговаряха за много неща. За града. За книги. За местата, които трябва да се видят. За турските сериали. Постепенно Нихал разказа и за себе си. За живота си. Оказа се, че е идвала в България на гости на свои близки. Познаваше добре София. И дори говореше сносен български.
По пътя момичето махна за поздрав на свои приятели. Те нещо се пошегуваха с нея, а тя обясни на Бела, че са ги поканили на купон.
- Ти, ако искаш отиди. Аз мисля, че оттук мога да се ориентирам. Мястото ми е познато – каза й Бела, чувствайки се виновна, че отнема от личното й време за забавление при това в почивните дни.
- Не, ще те изпратя. Нали обещах? - беше непреклонна Нихал.
На една от пресечките минаха край заведение, от което се носеше чуден аромат. Нихал проследи любопитния поглед на Бела и предложи да седнат за малко.
- Ела, ще ти покажа какво поръчваме обикновено. Кой друг би те посветил в тайните на живота тук по-добре от местен като мен?
На Бела не й трябваше дълго подканяне. Сандвичът отдавна бе изчезнал в стомаха й и тя чувстваше лек глад. А и ароматите, които се носеха наоколо, наистина дразнеха. Седнаха на маса на улицата. Гледаха минувачите, докато чакаха да им донесат поръчката, и обсъждаха как са облечени.
- С какво се занимаваш - попита Бела.
- По принцип се занимавам с туристически маркетинг, но сега записах една магистратура към университета и съм по-ангажирана с учене, отколкото с работа.
- В какъв смисъл туристически маркетинг - в агенция за пътувания ли работиш?
- Не, по-скоро съм в администрацията. Изработвам стратегии за реклама на държавата в различни точки на света.
- Това звучи интересно.
- Да, и е свързано с доста пътувания. Което пък ми отнема време. И малко пречи на личния живот.
- Сигурно мнозина биха ти завидяли!
- Така е. А ти какво правиш?
- Аз съм медицински представител. На няколко продукта.
- Лекарства?
- Основно, да. Но има и козметични продукти, в областта на дерматологията.
- Ти също пътуваш доста, нали?
- Да, из страната, един-два пъти годишно и до Германия. Имам срещи с фармацевти, лекари, представители на болнични заведения. Понякога е натоварено и скучно, понякога вдъхновяващо.
Бела разказа за проблемите, които среща, за желанието си да промени нещо в начина си на живот, за идеята да купи стара къща на село, която да ремонтира и превърне в студио и екоучилище за деца и възрасти.
Двете прекараха няколко запомнящи се часа, седнали по турски в прохладната вечер. Беше им интересна тази среща с непознат, с когото можеха да споделят всичко, да излеят спокойно насъбралите се мисли и чувства, без срам и притеснения, знаейки, че едва ли отново ще се видят. И ястията не бяха за изпускане. Вкусният кебап се допълваше идеално от мекия изпечен сякаш на момента хляб. Накрая си поръчаха чай.
- Знаеш ли, може би е време да вървим. Стана късно – каза в един момент Бела.
- Да, аз също трябва да се прибирам. Утре имам една среща и трябва да се наспя добре - отговори Нихал, поглеждайки към часовника си.
- В събота сутрин ще работиш?
- Да, но всъщност срещата може да се причисли към приятните работни ангажименти с личен характер. С човека, с когото ще обсъждаме новия каталог, се познаваме отдавна и аз го харесвам много. И отдавна ми се иска да бъдем повече от приятели. За съжаление, разстоянието, което ни дели, не е никак малко... Живее в Италия.
- Уау. Би ли отишла там да живееш, заради него?
- Не знам, не съм мислила. Далеч съм от подобна дилема. Той може би дори не подозира какво си мисля за него.
- Ами покажи му, намекни му по някакъв начин. Няма смисъл да губиш време в догадки и напразни желания. Животът е прекалено кратък!
- Бела, ти си невероятен оптимист.
Докато спореха дали жената трябва да прави първата крачка в една връзка, двете се озоваха пред хотела.
- Благодаря ти за помощта, Нихал. И за разходката! Беше прекрасна вечер. Наистина. – каза с въздишка Бела.
- И за мен беше удоволствие. Човек никога не знае какво ще му се случи. Понякога съдбата поднася и приятни изненади.
- Така е. Благодаря ти още веднъж. Никога няма да забравя отзивчивостта ти.
Бела тръгна към входа, когато Нихал се провикна след нея:
- И утре си тук, нали? Защо не ми дадеш някакви координати? Ако излизаме с приятели, можем да ти се обадим. Ще е жалко да не се повозиш на корабче и да не потанцуваш на лунна светлина върху палубата.
- Не знам, програмата утре е натоварена, едва ли ще имам сили за нощни походи – опита се да отклони поканата Бела.
- Хайде де, ако не можеш, не можеш. Просто ще ти се обадя. А ти ако дойдеш - дойдеш, ако не – друг път.
- Права си.
Бела й остави телефонния си номер. Пожелаха си „лека нощ” и се разделиха.
Когато влезе в хотела, Бела бе посрещната от нервния водач на групата. Оказа се, че всички стоят и чакат тя да се прибере, дори мислили да звънят в полицията.
- Ами да не бяхте ме оставяли, знаете ли какъв шок преживях! – сопна се тя и им обърна гръб. Нямаше желание да слуша упреците, че е несериозна и сама си е виновна за случилото се.
В стаята си взе душ и се отпусна върху леглото. Заспа мигновено.
Събуди се на другата сутрин от настойчивото и пронизително писукане на часовника. Скочи бързо и се облече. Трябваше да побърза за закуската. Не искаше да чакат пак само нея.
Денят се изтърколи бързо. Бела успя да разгледа желязната църква „Св. Стефан”, да мине отново по Капалъ Чарши за няколко сувенира и подаръци за близките си, накрая дори й остана време да седне в центъра на кафе. Точно в този момент телефонът й звънна и от другата страна на линията прозвуча мелодичния глас на Нихал.
- Бела, как си?
- Добре, почивам си след препускането по забележителностите. А ти?
- Обаждам ти се с предложение, за което споменах снощи. Един приятел има баржа и довечера ще ни разходи. Искаш ли да дойдеш? Залезът е невероятен, когато си във водата.
- Не знам, не искам да досаждам, а и като не познавам никого…
- Познаваш мен! Всички говорят английски, някои дори руски, както и развален български. Трябва да дойдеш!
Бела замълча. От една страна много й се искаше да приеме поканата, за да избегне досадните членове на групата, които постоянно искаха да си пазаруват разни неща. От друга, чувстваше се малко несигурно, все пак беше в чужда държава и наистина не познаваше тези хора, въпреки безспорния факт, че Нихал изглеждаше добро, интелигентно момиче.
- Бела?
Нихал, която Бела почти беше забравила, докато размишлява над възможностите, проявяваше нетърпение.
- Знаеш ли, ще дойда. Ще обясня на ръководителя на групата ни, че съм се запознала с теб и си ме поканила.
- Добре. Ще те чакам в след час при пазара на подправките. Нали го знаеш?
- Да, да. Ще бъда там.
- А, да, вземи си и някаква връхна дреха, защото духа силно – предупреди я Нихал преди да затвори.
Бела доизпи бързо кафето си и се запъти към хотела. Във фоайето видя отговорника на групата и се запъти към него. Обясни набързо, че няма да отиде с тях на предвидената вечеря в традиционен турски ресторант, защото има покана за разходка по Босфора. Човекът нямаше нищо против, дори сякаш се зарадва. Бела каза с кого ще бъде, остави за всеки случай и телефонът на Нихал. В главата й продължаваха да се прокрадват идеи за страховити сценарии, които тя прогонваше, но те отново се връщаха.
В стаята й цареше пълен безпорядък, но нямаше време да подрежда. Облече един панталон с риза и си наметна сакото. Погледна се в огледалото. Беше хубава. Усмихна се на себе си и излезе. После весело се запъти към пазара за подправки.
Улиците бяха пълни с хора. Туристически групи се блъскаха в местните, следвайки вдигнатите високо чадърчета. Момчета и момичета се смееха, закачайки се с някои от минувачите. Търговци предлагаха дребни сувенири. Бела не се спря никъде. Бързаше към мястото на срещата.
Пристигна точно навреме. А Нихал вече бе там и чакаше, говорейки с мъж на видима възраст около 40-те.
- Бела, радвам се да те видя! Тъкмо разказвах на Тимур за теб. Тимур, ето я моята Бела!
Мъжът я погледна и й се усмихна. После бавно й подаде ръка.
- Здравей, Бела. Готова ли си за разходката?
- О, да. Нося си и фотоапарат. Ще запечатам всеки миг.
- Ами да вървим тогава. Другите ще ни чакат на лодката.
Тримата тръгнаха надолу към кея. Промушваха се покрай хората, които сякаш ставаха все повече и повече. Някои хапваха сандвич с риба, други си бяха купили плодове. Имаше и рибари. И един фотограф, който снимаше високо и слабо момиче, почти на ръба на парапета.
Най-накрая стигнаха до лодката. Качиха се, посрещна ги друг мъж – по-възрастен от Тимур. Оказа се собственикът. Той им обясни, че са последните, които чакат, затова веднага ще вдигнат котва.
Слънцето слизаше ниско над водата. Бела се заслуша във вълничките, които се блъскаха в носа на лодката. Вятърът разбъркваше косата й, която тя упорито отказваше да върже. Наслаждаваше се на гледката. Красивите къщи, кацнали по брега, мостът, минаващите край тях лодки и залезът. Залезът над Истанбул беше толкова впечатляващ. Огнен, страстен, потапящ те в море от емоции.
- Бела, харесва ли ти?
Беше Нихал. Облечена в прекрасни бели панталони и къс топ с морски мотиви. На главата й се мъдреше капитанска шапка. Красиво момиче, помисли си още веднъж Бела.
- Нихал, прекрасно е. Благодаря, че ме взе със себе си.
Разговорите се въртяха около съвременното изкуство, театъра и киното. Бела се чувстваше в свои води. Запозна се и с колегата на новата си приятелка, този, с когото Нихал се беше видяла рано сутринта. Симпатично момче. По-скоро европейски тип. Говореше перфектно италиански и английски, имаше планове, с широка душа. Оказа се, че се интересува от биоземеделие и други „зелени” неща, затова Бела му разказа за идеята си за еколагера. Кемал я слушаше внимателно. Дори вмъкна няколко предложения. Докато двамата говореха, на палубата настъпи оживление. Бела вдигна глава и видя група полицаи да се качват на лодката. Потърси с поглед Нихал, но не я откри. Кемал също изглеждаше притеснен.
- Какво става, имаш ли представа? – попита го Бела.
- Не, никаква. Може би е рутинна проверка. Понякога ги правят, ако търсят някого или нещо, проверяват и лодките. По сигнал.
В този момент Нихал буквално връхлетя върху тях.
- Бела, не се притеснявай. Търсят нещо. Някакви картини.
- Картини ли?
- Да, твърдят, че са откраднати. И свързват един от гостите на лодката с продажбата им. Ние нямаме нищо общо.
Полицаите събраха всички на едно място. Разпитаха ги. Записаха имената и данните от личните им документи. Бела привлече интереса им. Наложи се Нихал да влезе в ролята на преводач. Накрая се разбра, че трябва да отидат и до полицейското управление, където да подпишат показанията си. Бела не искаше да ходи. Беше чувала страховити неща за полицията и затворите в Турция. Нихал обаче й обясни, че няма повод за притеснение. Всичко било формалност.
В управлението не искаха да повярват, че Бела се познава с Нихал от един ден и няма нищо общо с откраднатите ценности. Караха я да разказва отново и отново как са се срещнали, къде, кой я е поканил на лодката, с кого е говорила. Бела се притесни, че може да я задържат. Беше късно да се упреква, че се е поддала на емоциите и се е доверила на непознати хора. Трябваше да се измъкне и да се прибере в хотела. Имаше право на телефонно обаждане и тя го използва, за да говори с отговорника на групата им. Нихал пък беше звъннала на българския консул. След 3-часов престой в управлението, Бела почувства, че ще избухне. Но не се случи. Един от полицаите прошепна нещо на този, който я разпитваше и той се намръщи. После й казаха да стане. Вратата се отвори и на нея застанаха Нихал и непознат мъж. Оказа се консулът.
- Хайде, госпожице Димова, да си вървим. – каза мъжът.
Бела тръгна към вратата. Нихал я хвана за ръка и я поведе навън. Беше се стъмнило.
- Бела, добре ли си? Съжалявам… - прошепна Нихал.
- Недей. Не си знаела, нали? Нека забравим за това.
- Не искам да се разделяме така. Аз наистина те харесвам и искам да бъдем приятели.
- Нихал, нищо не се е случило. Ще има да разказвам на внуците си!
- Наистина ли? Сериозно? И не се сърдиш?
- Ако има някой, на когото се сърдя, това съм аз. Ти нямаш вина.
- Да, но се чувствам виновна.
- Момичета, радвам се, че можах да бъда полезен, но сега ще ви оставя. И друг път бъдете по-внимателни с кого излизате на разходки и се наслаждавате на залеза. – консулът им подаде ръка, после тръгна към колата, която го чакаше.
Нихал и Бела се спогледаха.
- Ще те изпратя до хотела. – каза Нихал.
- Вече мога да се справя и сама – отговори Бела.
- Но аз все пак ще дойда с теб.
Вървяха мълчаливо първите няколко метра. После се разсмяха.
- И все пак залезът си струваше. Въпреки преживяното. – каза Бела.
- Знаех си, че ще ми простиш. – промърмори Нихал.
- Да, защото пак ми се иска да го видя.
- Ще отидем заедно.
Градът жужеше, въпреки напредналия час. Улиците бяха пълни с хора. Ресторантите работеха. Истанбул не спеше. Прегръщаше всеки, дошъл да се запознае с културата и традициите му. И любовта му беше за цял живот. Така я усети Бела. Затова се връщаше отново. С годините бе опознала всяко кътче, всяко кафене, всяка сергия. И всеки път, когато идваше, откриваше нещо ново и очарователно. Нещо, което я изненадваше. Също, както приятелството й с Нихал.
Автобусът вече пристигаше в крайна точка на пътуването. Бела погледна през прозореца и видя приятелката си да я чака. До нея стоеше Кемал. Заради Нихал той се изостави Италия и се върна в родината си. И беше едни от най-важните бизнес партньори на Бела. Рекламираше нейното екоучилище-лагер в Турция, водеше й доста платежоспособни клиенти. Да, Бела напусна работа и осъществи мечтата си. Сега се занимаваше с онова, което й носеше най-голямо удоволствие – земята, природата и децата. Нихал бе в основата на смелото й решение. Именно тя я подтикна да зареже мениджърството, помогна й да намери земя и да построи бунгала с градина към тях. Бе първият й клиент и първият й помощник-възпитател.
Бела се усмихна на приятелите си. С Кемал имаха почти цял ден за бизнес срещи и разговори, преди всички заедно да се насладят на залеза над Истанбул. Разходката с корабче се бе превърнала в ритуал, който тримата изпълняваха всеки път, когато Бела им идваше на гости. Ритуал, с който благодаряха на съдбата, че ги събра и им позволи да запазят приятелството си през всичките тези години, въпреки злощастното му начало.
Абонамент за:
Публикации (Atom)


