Истанбул е едно от най-топлите места, на които Бела бе стъпвала някога. Харесваше хората. Бяха внимателни, готови да ти услужат, винаги в добро настроение. А пазарът беше истинско удоволствие. Тя винаги си тръгваше с подарък - шал, дрънкулка... Такива бяха местните търговци - готови да те омаят, да спечелят сърцето ти и да те накарат да се върнеш отново.
Босфорът... Бела помнеше първата си среща с него, сякаш беше вчера. Записа се на екскурзия за уикенда - евтина и с богата програма. Не намери приятелка, с която да пътува, но реши, че това е идеалният начин да срещне нови хора. Когато се качи в автобуса видя, че са я сложили на една седалка със симпатична жена на средна възраст. Оказа се, че работи като редактор в списание. Не беше никак досадна, по-скоро интересен и приятен събеседник, благодарение на което пътуването мина неусетно.
Градът ги посрещна с красив изгрев. Заради задържането на границата, почти нямаха време за сутрешен тоалет - настаниха ги в стаите и след трийсетина минутки тръгнаха на разходка. Пешеходната обиколка на старата европейска част отнема близо 4 часа. Но си струва. Започнаха с прочутата Капалъ чарши, където човек може да си купи доста изгодно злато и кожи. Много от продавачите говорят български, затова комуникацията не беше трудна. След това продължиха през центъра към основните исторически забележителности – площад “Хиподрума”, джамията "Султан Ахмед" – Синята джамия, в югозападния ъгъл на "Султанахмед парк", джамията и църква “Света София”, която сега е просто паметник на културата и красивия дворец “ТопКапъ Сарай”.
Бела беше възхитена. От гледката на красивите добре поддържани сгради. Чувстваше се като у дома си. Влюби се в градината на „ТопКапъ Сарай”. Резиденция на османските султани в продължение на 400 години до 1853 г., когато тогавашният султан се премества в двореца „Долмабахче”, сега "Топкапъ" е музей, в който се съхраняват богати колекции скъпоценности, заграбени или получени като подаръци през вековете. Състои се от много сгради и 4 двора. Всеки прекрасен по свой собствен начин. По пътя хапнаха сладолед, а към 15,00 часа седнаха в едно от традиционните местни кафенета за чаша кафе и малки баклавички.
Към 17,00 часа, уморени до смърт, се прибраха в хотела. Бела използва кратката почивка, за да свали обувките си и да полегне. Смени картата на фотоапарата и свали част от снимките. Нямаше търпение да ги разгледа. После хапна един сандвич и точно в 21 часа бе готова за нощната разходка с автобуса.
Шофьорът беше много стриктен, не търпеше закъснения, предупреди, че ако някой се забави повече от 10 минути, ще тръгне без него. Бела не смяташе, че ще има проблем с това, защото винаги е била точна.
Първото място, на което спряха, бе брегът на Босфора - до стените на „Долмабахче” - наричан още „Малкият Версай”. Оттук се открива красива гледка към въжения мост „Ататюрк”, ширнал се над Златния рог. Всички от групата си направиха снимки на фона на четвъртия най-голям в света висящ мост, след това и на фона на двореца. Бела реши да слезе по-близо до водата. Имаше много млади хора, насядали на стълбичките - говореха си, пиеха нещо и се смееха.
Бела се загледа в черната сянка на морето. Беше едновременно романтично и страховито. Мостът се отразяваше във водата, осветен от десетки лампи. Добре че се записа на тази екскурзия. Имаше нужда да смени обстановката, да се зареди с нови впечатления. И сега получаваше точно това. Вдиша дълбоко и затвори очи. Сякаш се опитваше да вземе от пулса на мястото. Когато отвори очи и се огледа, не видя никой от групата. Тръгна бързо нагоре. Автобусът беше изчезнал. Бела изтръпна. Притесни се страшно много. Нямаше координатите на жената от туристическата агенция и не знаеше как да стигне до хотела. Паниката започна да я превзема, а и времето беше захладняло.
„Мисли, мисли, мисли. Можеш да се справиш. Просто трябва да измислиш как да стигнеш до хотела”, опита се да се съсредоточи тя. Обаче нищо не й идваше наум. Може би трябваше да потърси полицай, когото да помоли да я упъти. Дори не помнеше посоката, от която бяха дошли! Докато се чудеше как да постъпи, през главата й започнаха да преминават всякакви мисли за зловещи случки - можеха да я отвлекат, да я убият, да я продадат... Изведнъж се разсмя. Ама и тя беше една глупачка. Четеше прекалено много вестници и книги.
Изведнъж усети, че някой я докосва по ръката. Едва не подскочи от изненада и ужас. До нея стоеше младо момиче. Явно чакаше приятелите си. Каза й нещо на турски, но Бела поклати глава и отговори на английски, че не разбира. Момичето се усмихна.
- Добре ли сте? – попита я то отново, този път на английски.
- Да, добре съм. Притеснявам ли ви с нещо? – каза Бела малко троснато.
- Не, помислих, че имате нужда от помощ – отговори й момичето, продължавайки да се усмихва.
Бела се зачуди дали да сподели с него възникналия проблем. Защо пък не? Какво щеше да й направи? Можеше да й помогне да стигне до хотела.
- Всъщност наистина имам нужда от помощ – каза тя и погледна девойката, която тъкмо беше решила да я остави на мира.
При тези думи момичето спря и зачака да чуе останалото.
- Загубих се. Автобусът, с който трябваше да се прибера в хотела, е тръгнал, докато правех снимки долу край водата. И сега не знам как да стигна. Можете ли да ме упътите към трамвая?
- Разбира се, няма проблем. В кой хотел сте отседнали?
Бела обясни къде точно се намираше групата й. Показа и визитната картичка, която й бяха дали на излизане.
- Съвсем близо сме, не се притеснявайте. Успяхте ли да разгледате нощен Истанбул?
- Да, много е красиво, но този малък инцидент ме притесни и сега нямам търпение да се прибера.
- Ще ви заведа. Наистина сме близо. Но ако искате, вместо да хващаме трамвая, можем да ходим малко пеша. Така ще разгледате онова, което сте пропуснали. Аз съм Нихал.
- Приятно ми е, Бела.
- Е, Бела, харесва ли ви тук?
Минути по-късно двете вече си говореха на „ти”. Тази случайна среща постави началото на едно приятелство, продължило с години.
Двете разговаряха за много неща. За града. За книги. За местата, които трябва да се видят. За турските сериали. Постепенно Нихал разказа и за себе си. За живота си. Оказа се, че е идвала в България на гости на свои близки. Познаваше добре София. И дори говореше сносен български.
По пътя момичето махна за поздрав на свои приятели. Те нещо се пошегуваха с нея, а тя обясни на Бела, че са ги поканили на купон.
- Ти, ако искаш отиди. Аз мисля, че оттук мога да се ориентирам. Мястото ми е познато – каза й Бела, чувствайки се виновна, че отнема от личното й време за забавление при това в почивните дни.
- Не, ще те изпратя. Нали обещах? - беше непреклонна Нихал.
На една от пресечките минаха край заведение, от което се носеше чуден аромат. Нихал проследи любопитния поглед на Бела и предложи да седнат за малко.
- Ела, ще ти покажа какво поръчваме обикновено. Кой друг би те посветил в тайните на живота тук по-добре от местен като мен?
На Бела не й трябваше дълго подканяне. Сандвичът отдавна бе изчезнал в стомаха й и тя чувстваше лек глад. А и ароматите, които се носеха наоколо, наистина дразнеха. Седнаха на маса на улицата. Гледаха минувачите, докато чакаха да им донесат поръчката, и обсъждаха как са облечени.
- С какво се занимаваш - попита Бела.
- По принцип се занимавам с туристически маркетинг, но сега записах една магистратура към университета и съм по-ангажирана с учене, отколкото с работа.
- В какъв смисъл туристически маркетинг - в агенция за пътувания ли работиш?
- Не, по-скоро съм в администрацията. Изработвам стратегии за реклама на държавата в различни точки на света.
- Това звучи интересно.
- Да, и е свързано с доста пътувания. Което пък ми отнема време. И малко пречи на личния живот.
- Сигурно мнозина биха ти завидяли!
- Така е. А ти какво правиш?
- Аз съм медицински представител. На няколко продукта.
- Лекарства?
- Основно, да. Но има и козметични продукти, в областта на дерматологията.
- Ти също пътуваш доста, нали?
- Да, из страната, един-два пъти годишно и до Германия. Имам срещи с фармацевти, лекари, представители на болнични заведения. Понякога е натоварено и скучно, понякога вдъхновяващо.
Бела разказа за проблемите, които среща, за желанието си да промени нещо в начина си на живот, за идеята да купи стара къща на село, която да ремонтира и превърне в студио и екоучилище за деца и възрасти.
Двете прекараха няколко запомнящи се часа, седнали по турски в прохладната вечер. Беше им интересна тази среща с непознат, с когото можеха да споделят всичко, да излеят спокойно насъбралите се мисли и чувства, без срам и притеснения, знаейки, че едва ли отново ще се видят. И ястията не бяха за изпускане. Вкусният кебап се допълваше идеално от мекия изпечен сякаш на момента хляб. Накрая си поръчаха чай.
- Знаеш ли, може би е време да вървим. Стана късно – каза в един момент Бела.
- Да, аз също трябва да се прибирам. Утре имам една среща и трябва да се наспя добре - отговори Нихал, поглеждайки към часовника си.
- В събота сутрин ще работиш?
- Да, но всъщност срещата може да се причисли към приятните работни ангажименти с личен характер. С човека, с когото ще обсъждаме новия каталог, се познаваме отдавна и аз го харесвам много. И отдавна ми се иска да бъдем повече от приятели. За съжаление, разстоянието, което ни дели, не е никак малко... Живее в Италия.
- Уау. Би ли отишла там да живееш, заради него?
- Не знам, не съм мислила. Далеч съм от подобна дилема. Той може би дори не подозира какво си мисля за него.
- Ами покажи му, намекни му по някакъв начин. Няма смисъл да губиш време в догадки и напразни желания. Животът е прекалено кратък!
- Бела, ти си невероятен оптимист.
Докато спореха дали жената трябва да прави първата крачка в една връзка, двете се озоваха пред хотела.
- Благодаря ти за помощта, Нихал. И за разходката! Беше прекрасна вечер. Наистина. – каза с въздишка Бела.
- И за мен беше удоволствие. Човек никога не знае какво ще му се случи. Понякога съдбата поднася и приятни изненади.
- Така е. Благодаря ти още веднъж. Никога няма да забравя отзивчивостта ти.
Бела тръгна към входа, когато Нихал се провикна след нея:
- И утре си тук, нали? Защо не ми дадеш някакви координати? Ако излизаме с приятели, можем да ти се обадим. Ще е жалко да не се повозиш на корабче и да не потанцуваш на лунна светлина върху палубата.
- Не знам, програмата утре е натоварена, едва ли ще имам сили за нощни походи – опита се да отклони поканата Бела.
- Хайде де, ако не можеш, не можеш. Просто ще ти се обадя. А ти ако дойдеш - дойдеш, ако не – друг път.
- Права си.
Бела й остави телефонния си номер. Пожелаха си „лека нощ” и се разделиха.
Когато влезе в хотела, Бела бе посрещната от нервния водач на групата. Оказа се, че всички стоят и чакат тя да се прибере, дори мислили да звънят в полицията.
- Ами да не бяхте ме оставяли, знаете ли какъв шок преживях! – сопна се тя и им обърна гръб. Нямаше желание да слуша упреците, че е несериозна и сама си е виновна за случилото се.
В стаята си взе душ и се отпусна върху леглото. Заспа мигновено.
Събуди се на другата сутрин от настойчивото и пронизително писукане на часовника. Скочи бързо и се облече. Трябваше да побърза за закуската. Не искаше да чакат пак само нея.
Денят се изтърколи бързо. Бела успя да разгледа желязната църква „Св. Стефан”, да мине отново по Капалъ Чарши за няколко сувенира и подаръци за близките си, накрая дори й остана време да седне в центъра на кафе. Точно в този момент телефонът й звънна и от другата страна на линията прозвуча мелодичния глас на Нихал.
- Бела, как си?
- Добре, почивам си след препускането по забележителностите. А ти?
- Обаждам ти се с предложение, за което споменах снощи. Един приятел има баржа и довечера ще ни разходи. Искаш ли да дойдеш? Залезът е невероятен, когато си във водата.
- Не знам, не искам да досаждам, а и като не познавам никого…
- Познаваш мен! Всички говорят английски, някои дори руски, както и развален български. Трябва да дойдеш!
Бела замълча. От една страна много й се искаше да приеме поканата, за да избегне досадните членове на групата, които постоянно искаха да си пазаруват разни неща. От друга, чувстваше се малко несигурно, все пак беше в чужда държава и наистина не познаваше тези хора, въпреки безспорния факт, че Нихал изглеждаше добро, интелигентно момиче.
- Бела?
Нихал, която Бела почти беше забравила, докато размишлява над възможностите, проявяваше нетърпение.
- Знаеш ли, ще дойда. Ще обясня на ръководителя на групата ни, че съм се запознала с теб и си ме поканила.
- Добре. Ще те чакам в след час при пазара на подправките. Нали го знаеш?
- Да, да. Ще бъда там.
- А, да, вземи си и някаква връхна дреха, защото духа силно – предупреди я Нихал преди да затвори.
Бела доизпи бързо кафето си и се запъти към хотела. Във фоайето видя отговорника на групата и се запъти към него. Обясни набързо, че няма да отиде с тях на предвидената вечеря в традиционен турски ресторант, защото има покана за разходка по Босфора. Човекът нямаше нищо против, дори сякаш се зарадва. Бела каза с кого ще бъде, остави за всеки случай и телефонът на Нихал. В главата й продължаваха да се прокрадват идеи за страховити сценарии, които тя прогонваше, но те отново се връщаха.
В стаята й цареше пълен безпорядък, но нямаше време да подрежда. Облече един панталон с риза и си наметна сакото. Погледна се в огледалото. Беше хубава. Усмихна се на себе си и излезе. После весело се запъти към пазара за подправки.
Улиците бяха пълни с хора. Туристически групи се блъскаха в местните, следвайки вдигнатите високо чадърчета. Момчета и момичета се смееха, закачайки се с някои от минувачите. Търговци предлагаха дребни сувенири. Бела не се спря никъде. Бързаше към мястото на срещата.
Пристигна точно навреме. А Нихал вече бе там и чакаше, говорейки с мъж на видима възраст около 40-те.
- Бела, радвам се да те видя! Тъкмо разказвах на Тимур за теб. Тимур, ето я моята Бела!
Мъжът я погледна и й се усмихна. После бавно й подаде ръка.
- Здравей, Бела. Готова ли си за разходката?
- О, да. Нося си и фотоапарат. Ще запечатам всеки миг.
- Ами да вървим тогава. Другите ще ни чакат на лодката.
Тримата тръгнаха надолу към кея. Промушваха се покрай хората, които сякаш ставаха все повече и повече. Някои хапваха сандвич с риба, други си бяха купили плодове. Имаше и рибари. И един фотограф, който снимаше високо и слабо момиче, почти на ръба на парапета.
Най-накрая стигнаха до лодката. Качиха се, посрещна ги друг мъж – по-възрастен от Тимур. Оказа се собственикът. Той им обясни, че са последните, които чакат, затова веднага ще вдигнат котва.
Слънцето слизаше ниско над водата. Бела се заслуша във вълничките, които се блъскаха в носа на лодката. Вятърът разбъркваше косата й, която тя упорито отказваше да върже. Наслаждаваше се на гледката. Красивите къщи, кацнали по брега, мостът, минаващите край тях лодки и залезът. Залезът над Истанбул беше толкова впечатляващ. Огнен, страстен, потапящ те в море от емоции.
- Бела, харесва ли ти?
Беше Нихал. Облечена в прекрасни бели панталони и къс топ с морски мотиви. На главата й се мъдреше капитанска шапка. Красиво момиче, помисли си още веднъж Бела.
- Нихал, прекрасно е. Благодаря, че ме взе със себе си.
Разговорите се въртяха около съвременното изкуство, театъра и киното. Бела се чувстваше в свои води. Запозна се и с колегата на новата си приятелка, този, с когото Нихал се беше видяла рано сутринта. Симпатично момче. По-скоро европейски тип. Говореше перфектно италиански и английски, имаше планове, с широка душа. Оказа се, че се интересува от биоземеделие и други „зелени” неща, затова Бела му разказа за идеята си за еколагера. Кемал я слушаше внимателно. Дори вмъкна няколко предложения. Докато двамата говореха, на палубата настъпи оживление. Бела вдигна глава и видя група полицаи да се качват на лодката. Потърси с поглед Нихал, но не я откри. Кемал също изглеждаше притеснен.
- Какво става, имаш ли представа? – попита го Бела.
- Не, никаква. Може би е рутинна проверка. Понякога ги правят, ако търсят някого или нещо, проверяват и лодките. По сигнал.
В този момент Нихал буквално връхлетя върху тях.
- Бела, не се притеснявай. Търсят нещо. Някакви картини.
- Картини ли?
- Да, твърдят, че са откраднати. И свързват един от гостите на лодката с продажбата им. Ние нямаме нищо общо.
Полицаите събраха всички на едно място. Разпитаха ги. Записаха имената и данните от личните им документи. Бела привлече интереса им. Наложи се Нихал да влезе в ролята на преводач. Накрая се разбра, че трябва да отидат и до полицейското управление, където да подпишат показанията си. Бела не искаше да ходи. Беше чувала страховити неща за полицията и затворите в Турция. Нихал обаче й обясни, че няма повод за притеснение. Всичко било формалност.
В управлението не искаха да повярват, че Бела се познава с Нихал от един ден и няма нищо общо с откраднатите ценности. Караха я да разказва отново и отново как са се срещнали, къде, кой я е поканил на лодката, с кого е говорила. Бела се притесни, че може да я задържат. Беше късно да се упреква, че се е поддала на емоциите и се е доверила на непознати хора. Трябваше да се измъкне и да се прибере в хотела. Имаше право на телефонно обаждане и тя го използва, за да говори с отговорника на групата им. Нихал пък беше звъннала на българския консул. След 3-часов престой в управлението, Бела почувства, че ще избухне. Но не се случи. Един от полицаите прошепна нещо на този, който я разпитваше и той се намръщи. После й казаха да стане. Вратата се отвори и на нея застанаха Нихал и непознат мъж. Оказа се консулът.
- Хайде, госпожице Димова, да си вървим. – каза мъжът.
Бела тръгна към вратата. Нихал я хвана за ръка и я поведе навън. Беше се стъмнило.
- Бела, добре ли си? Съжалявам… - прошепна Нихал.
- Недей. Не си знаела, нали? Нека забравим за това.
- Не искам да се разделяме така. Аз наистина те харесвам и искам да бъдем приятели.
- Нихал, нищо не се е случило. Ще има да разказвам на внуците си!
- Наистина ли? Сериозно? И не се сърдиш?
- Ако има някой, на когото се сърдя, това съм аз. Ти нямаш вина.
- Да, но се чувствам виновна.
- Момичета, радвам се, че можах да бъда полезен, но сега ще ви оставя. И друг път бъдете по-внимателни с кого излизате на разходки и се наслаждавате на залеза. – консулът им подаде ръка, после тръгна към колата, която го чакаше.
Нихал и Бела се спогледаха.
- Ще те изпратя до хотела. – каза Нихал.
- Вече мога да се справя и сама – отговори Бела.
- Но аз все пак ще дойда с теб.
Вървяха мълчаливо първите няколко метра. После се разсмяха.
- И все пак залезът си струваше. Въпреки преживяното. – каза Бела.
- Знаех си, че ще ми простиш. – промърмори Нихал.
- Да, защото пак ми се иска да го видя.
- Ще отидем заедно.
Градът жужеше, въпреки напредналия час. Улиците бяха пълни с хора. Ресторантите работеха. Истанбул не спеше. Прегръщаше всеки, дошъл да се запознае с културата и традициите му. И любовта му беше за цял живот. Така я усети Бела. Затова се връщаше отново. С годините бе опознала всяко кътче, всяко кафене, всяка сергия. И всеки път, когато идваше, откриваше нещо ново и очарователно. Нещо, което я изненадваше. Също, както приятелството й с Нихал.
Автобусът вече пристигаше в крайна точка на пътуването. Бела погледна през прозореца и видя приятелката си да я чака. До нея стоеше Кемал. Заради Нихал той се изостави Италия и се върна в родината си. И беше едни от най-важните бизнес партньори на Бела. Рекламираше нейното екоучилище-лагер в Турция, водеше й доста платежоспособни клиенти. Да, Бела напусна работа и осъществи мечтата си. Сега се занимаваше с онова, което й носеше най-голямо удоволствие – земята, природата и децата. Нихал бе в основата на смелото й решение. Именно тя я подтикна да зареже мениджърството, помогна й да намери земя и да построи бунгала с градина към тях. Бе първият й клиент и първият й помощник-възпитател.
Бела се усмихна на приятелите си. С Кемал имаха почти цял ден за бизнес срещи и разговори, преди всички заедно да се насладят на залеза над Истанбул. Разходката с корабче се бе превърнала в ритуал, който тримата изпълняваха всеки път, когато Бела им идваше на гости. Ритуал, с който благодаряха на съдбата, че ги събра и им позволи да запазят приятелството си през всичките тези години, въпреки злощастното му начало.
Няма коментари:
Публикуване на коментар