За изборите и правото ни на тях

Избори. Милиони са пред нас. И милион пъти се питаме как да постъпим, какво да направим. Дали ако го направим, ще бъде добре за нас? Правилно ли е? Всеки ден правим десетки избори. Всяка минута дори. Дали да се родя? Дали да не бъда мнооого ревливо бебе? Дали да ни направя пиърсинг напук на нашите? Какво да облека? Тази работа достатъчно добра ли е? Дали да отида на обяд с тази колежка? Да направя ли комплимент на шефа? Дали да не си тръгна по-рано от работа като кажа, че отивам на преглед... Понякога избираме, носени от течението на опита, под въздействието на възпитанието и средата, в която живеем. Понякога избираме сами. Понякога оставяме други да избират вместо нас. Но независимо от обстоятелствата, при които е бил направен, последствията от избора ни се стоварват върху нас, върху близките ни, хората, които управляваме, за които отговаряме. Изборът не е просто действие. Не е шанс, нито късмет или опит на базата на проба-грешка. Изборът зависи от ценностите ни, усещането ни за свобода и морал, за отговорност, за социалност. Пожелавам ви да правите по-малко избори, за които после да съжалявате. По-малко избори, последствията от които ще отнемат нечия усмивка, сърце, дом, бъдеще. Пожелавам ви един прекрасен понеделник, пълен с много варианти за избор:)

Началото

Обзело ме е вдъхновение. За живот. Гледам напред. И виждам безкрайния хоризонт - невероятно красив. Не заради преливащите се нюанси на синьото, нито заради крилата на птиците, а заради безкрайността. Тя е тъй вълнуваща. Опияняваща. Примамваща. Да тръгна към нея. Да я опозная. Да я изследвам. Напоследък все по-често, когато се прибирам вечер у дома, благодаря на онзи горе. За всичко, което ми е позволил да взема. За всичко, до което ми е позволил да се докосна. За онова, което ми е спестил. И за другото - с което ме е сблъскал. Трусовете, които тези дни люлеят държавата ни, ме накараха (а предполагам и не само мен) да се замисля. За това коя съм. Щастлива ли съм? Искам ли нещо повече? Готова ли съм да го пожелая и да си го взема? Готова ли съм? А отговорите на тези леко скучни въпроси за същността на душата и битието някак естествено се прокраднаха в мислите ми. Готова съм. Да. По-готова никога няма да бъда. Да тръгна към хоризонта. И това не е някакво романтично или есеистично клише. (Едно време учителката ми по български умираше да ми пише петици, защото съм правела есета, а не преразкази с елементи на разсъждение. Тя обаче претърпя провал, защото се сблъска с убедеността на майка ми, че съм най-добрата:)). За първи път в живота си, гледайки двете си ръце, и слушайки ударите на сърцето си, знам че мога да постигна всичко, което пожелая. Да се пусна по течението на живота с вдигнати платна и да очаквам срещата с хоризонта. Но това всъщност е последната глава от осъзнаването ми. Първата започна отдавна. Струва ли да се връщам назад? Може би. Ако искам да ви покажа как успях да открия себе си. Да разбера смисъла на своето съществуване. Смисъла на щастието. Онази малка четирилистна детелинка, която търсим откакто сме се родили. Всеки от нас може да бъде щастлив. Да се справи сам с проблемите си, разбира се, с малка помощ от верни приятели и любими хора. Всеки от нас може да се справи с тъгата, да открие любовта, да задържи щастието... Просто оставете за малко разума да почива и се вслушайте в сърцето си. То никога не греши. И дори, когато ни причинява болка, пак е за добро - учим се да превързваме рани, да търпим болката, да свикваме с белезите и с времето да ставаме по-мъдри. Откривайки щастието. А то не се състои в това да стоим на едно място, страхувайки се да не направим грешна стъпка или да не вземем грешно решение. А да правим много стъпки напред и да се учим да живеем с болката от грешните, за да се насладим на сладкото щастие от правилните... Пожелавам ви да не спирате да търсите своя верен път и да бъдете много щастливи!

Да отгледаме и възпитаме децата си да бъдат отговорни към природата и околната среда. Възможно ли е?

Не ви ли се струва, че цялото ни общество днес е апатично настроено към света, който го заобикаля? Децата ни мечтаят да имат последния модел видео игра и по цял ден не стават от стола си пред компютъра. Не обръщат внимание на смяната на сезоните, отлитащите на юг птици или проблема с глобалното затопляне... Поколението, което расте, не се интересува от изсичането на дърветата, от замърсяването на реките и въздухът, пълен с СО2 молекули. Защото ние сме пропуснали тази част от въвеждането му в живота – отговорността към околната среда.
Учим децата си да пазят играчките и дрехите си, да бъдат внимателни на улицата, да не говорят с непознати, да не употребяват наркотици... Учим ги на толкова много неща. Но забравяме да направим с тях първите „зелени“ стъпки – да им покажем, че светът, в който са се родили е жив, а не 3D, че има нужда от грижи, за да остане такъв, какъвто е, че трябва да полагат усилия и да бъдат отговорни. Не само към себе си и своята собственост, но и към общия ни дом, наречен природа. Разбира се, имаме шанс! Просто трябва да започнем отрано и с малки стъпки. И още нещо – няма как да научим децата си да бъдат еко отговорни, ако самите ние не сме такива! Т. е. ако искате те да изхвърлят боклука на определените за това места, да знаят, че найлоновите торбички замърсяват природата и е по-добре да носим покупките си в хартиени или платнени (за многократна употреба), че някои насекоми са „грозни“, но полезни, а други са красиви, но вредни за околната среда... трябва вие също да го правите и знаете. Готови ли сте за това? Мисля, че да.
Ето два линка на адреси в интернет, които ще ви помогнат:
http://tinki-inki.net/index.php?option=com_content&task=view&id=60&Itemid=48
или :
http://zeleni.bg/. Има още много... Важно е да се започне отнякъде, нали?