Здравей, мое утро. Посрещам те с усмивка и с надежда за нещо хубаво, което ме чака зад ъгъла. Прегръщам те с мисълта за топлите лъчи на слънцето, които скоро ще целунат прозореца ми и ще влязат при мен, за да допием заедно кафето.
Няма нужда да ти казвам какво крие душата ми, защото ти знаеш всичко. Сигурна съм, че нощта вече ти е докладвала своята хроника. Пък и какво значение имат думите, когато всеки жест, всяка стъпка говорят?
Отварям прозореца и усещам как вятърът прокарва студени пръсти по кожата ми. Приятно е. И аз лекичко настръхвам. После вземам четка и правя първите щрихи. Бялото платно на деня се покрива с линии, потъва в цветове, приема форми. Отпивам от чашата с кафе и чакам да кажеш нещо, но ти мълчиш. Хубаво е, нали? Да бъдем заедно. Без уговорки и без условия. Само ти и аз. Последният щрих слага точка. Но това не е краят. Това е началото. На срещата ни с деня.
Той не е като другите. Даже е много различен. Изпъстрен със стачки, протести и битки, с погледи, неприлични мисли, неназовани желания. И стъпки. По пътя към топлите думи и нежния допир. Следобедът е по-скучен от теб, скъпо утро. Но пък носи едно усещане за елегантната вечер. С нея можем да бъдем някак по-романтични. Даже палави. Да се скитаме по пъстрите улици с чаша в ръка и да се наслаждаваме на случайните срещи и отражения. Да се смеем заедно с ехото. Да обичаме. И да се отдадем на нощта. С наслада. Отпили от топлите устни на желанието и докоснали най-съкровените му фантазии... За да се срещнем отново на другия ден. Хубаво е...
Няма коментари:
Публикуване на коментар